Духовна връзка

— Защото е прекалено късно! По-лесно е отколкото да си спомням какво съм ти причинявал! — контролът му се изплъзна, гласът му проехтя в задната част на църквата. Свещеникът и тези, които все още чакаха за причастието, не забелязаха, но определено бяхме привлякли вниманието на хората в задната част на църквата. Няколко от пазачите се напрегнаха и отново трябваше да си припомня предупреждението. Колкото и да бях ядосана на Дмитрий, независимо колко предадена се чувствах от това, че се отказваше от мен… не можех да рискувам останалите да мислят, че е опасен. Дмитрий изобщо не изглеждаше сякаш ще може да прекърши нечий врат, но очевидно беше разстроен и някой можеше да обърка раздразнението и болката му с нещо по-зловещо.

Извърнах се от него в опит да успокоя бушуващите си емоции. Когато отново погледнах, очите ни се срещнаха, сила и електричество горяха между нас. Дмитрий можеше да пренебрегва каквото искаше, но тази връзка — този дълбок зов на душите ни — все още я имаше. Исках да го докосна, не само леко с крака си като в момента, а с всичките си части на тялото. Исках да обвия ръце около него и да го притисна, да го уверя, че можем да постигнем всичко заедно. Без дори да осъзная се протегнах към него, нуждаеща се от това докосване. Той се отдръпна сякаш бях змия и всички пазители се втурнаха напред, готови за това, което можеше да направи той.

Но той не направи нищо. Нищо, освен, че само ме гледаше с поглед, който смразяваше кръвта ми. Сякаш бях нещо чуждо и лошо.

— Роуз. Спри, моля те. Моля те, стой настрана, — полагаше много усилия, за да остане спокоен.

Скочих, ядосана и раздразнена колкото него. Имах чувството, че ако останех и двамата щяхме да се спречкаме. С нисък глас промърморих:

— Още не сме приключили. Няма да се откажа от теб.

— Аз се отказах от теб, — отвърна той също с тих глас. — Любовта изчезва. Моята изчезна.

Зяпнах го невярващо. През всичкото време никога не го беше казвал. Противеше се винаги в името на по-голямо добро, заради разкаянието, което изпитваше от чудовищната си същност или заради това, че действията му са го белязали да не получава любов. Отказах се от теб. Любовта изчезва. Моята изчезна.

Подпрях се, остротата на думите му ме удари така силно сякаш ме беше зашлевил. Нещо в чертите му се промени, сякаш може би знаеше колко много ме бе наранил. Не останах, за да разбера. Вместо това излязох, тичайки покрай редовете с пейките и през задните врати, уплашена, че ако останех още малко, всички в църквата ще видят как плача.

Глава 25

Не исках да виждам никого след това. Препуснах към стаята си възможно най-бързо, като едва забелязвах спъванията си и хората по пътя ми. Отново и отново, думите на Дмитрий се повтаряха в главата ми: Любовта изчезва. Моята изчезна. Някак това беше най-лошото, което можеше да каже. Не ме разбирайте погрешно: и останалото не беше леко. Като ми казваше, че ще ме отбягва и пренебрегва през останалото време от отношенията ни също ме караше да се чувствам ужасно. И все пак в това, колкото и да болеше, имаше мъничко надежда, че между нас все още има любов. Че все още ме обича.

Но… любовта изчезва.

Това беше нещо съвсем различно. Означаваше, че това, което имахме, щеше да умре, да избледнее, докато се сгърчи и изчезне като изсъхнало листо във вятъра. Мисълта за това предизвикваше такива болки в гърдите и стомаха ми, че се извивах на леглото, обхванала се с ръце, сякаш това щеше да ги намали. Не можех да приема това, което бе казал. Не можех да приема, че някак, след всичките му мъчения, любовта му към мен бе изчезнала.

Исках да си остана в стаята до края на деня, свита в тъмнината на завивките ми. Забравих за разговора със Сидни и по-ранните ми притеснения за бащата на Лиса. Дори оставих самата Лиса. Тя имаше няколко неща за днес, но всеки път в главата ми изникваше мисъл през връзката ни: Ела с мен?

Когато не се свързах с нея, тя започна да се притеснява. Изведнъж се уплаших, че тя — или някой друг — може да дойде и да ме потърси в стаята ми. Затова реших да изляза. Всъщност нямах посока; просто продължих да вървя. Вървях около Двореца, като откривах места, които не бях виждала преди. Беше по-пълно със статуи и фонтани отколкото мислех. Красотата им обаче не ме трогваше и когато се върнах след часове в стаята си, бях изтощена от цялото ходене. Е, добре. Поне се бях измъкнала от разговорите с когото и да било.

Или не бях? Беше късно, далеч по-късно от обичайното ми време за лягане, когато чух почукване на вратата. Поколебах се дали да отговоря. Кой можеше да е дошъл толкова късно? Дали исках разсейване или да запазя усамотението си? Нямах идея кой можеше да е, освен, че със сигурност не беше Лиса. Боже. С моя късмет вероятно беше Ханс, който иска да узнае защо не съм се появила за работата. След много мислене (и още настойчиво тропане по вратата), реших да отворя.

Беше Ейдриън.

— Малък дампир, — каза той с лека изморена усмивка. — Изглеждаш сякаш си видяла призрак.

Не точно призрак. Вярвайте ми, можех да разпозная призраците когато ги виждах.