Духовна връзка

Прескочих поваления стригой без дори да поглеждам тялото. Дмитрий се движеше отзад, изпратил дребните напред в битката. Може би защото го познавах толкова добре, но подозирах, че не се е изненадал, че ще поваля един бързо, а че Еди ще се занимава с другия повече време. Съмнявах се на Дмитрий да му пука дали те ще оживеят или не. Те просто бяха средства за него, за да достигне до мен.

— Казах ти, — рече Дмитрий, очите му бяха едновременно развеселени и остри. Следеше всяко мое движение, всеки от нас беше като огледален образ на другия, докато взаимно се чакахме да се нападнем. — Казах ти, че ще те намеря.

— Да, — рекох, като опитах да игнорирам звука от битката между Еди и другия стригой. Еди можеше да се справи с него. Знаех, че може. — Помня.

Призрачна усмивка се изви по устните на Дмитрий, която показа зъбите му, които се насочваха към мен и с желание, и с омраза. Веднага се отърсих от тези чувства. Бях се поколебала преди с Дмитрий и почти умрях заради това. Отказвах да позволя това да се повтори и адреналинът запрепуска през тялото ми, като ми напомни доста добре, че това беше ситуация на живот или смърт.

Той първи пристъпи към движение, но аз се измъкнах — почти го предусетих. Това беше проблемът при нас. И двамата се познавахме прекалено добре — знаехме си движенията много добре. Разбира се, това трудно можеше да означава, че бяхме равностойни противници. Дори и в живота той имаше повече опит от мен, а стригойските му способности повишаваха скалата в негова полза.

— И все пак ето те, — каза той, все още усмихнат. — Глупаво излязла навън, когато можеше да останеш в безопасност в двореца. Не можах да повярвам, когато шпионите ми ми казаха.

Не казах нищо, вместо това посегнах с кола си. Той също предвиди това и се отдръпна ловко. Фактът, че имаше шпиони не ме изненада — дори и посред бял ден. Той водеше цяла мрежа от стригои и хора, и знаех, че имаше такива, които можеха да наблюдават двореца. Въпросът беше: как, по дяволите, беше влязъл в хотела по средата на деня? Дори и с хора наблюдатели на летището и следени кредитни карти, както беше направил Ейдриън, Дмитрий и приятелите му стригои би трябвало да бяха изчакали да стане вечер.

Не, не е задължително, осъзнах аз миг по-късно. Стригоите понякога намираха други начини. Камиони и микробуси с тъмни, напълно запечатани кабини. Подземни входове. Мороите, които отскачаха до казиното на “Часът на вещиците” знаеха за тайните тунели, които свързваха определени сгради. Дмитрий вероятно също знаеше всичко това. Ако ме чакаше да изляза извън безопасното място, със сигурност щеше да направи всичко, за да стигне до мен. Знаех по-добре от всеки друг колко досетлив беше той.

Знаех и че се опитваше да ме разсее като ми говореше.

— А най-странното от всичко, — продължи той, — е, че не дойде сама. Доведе морои. Винаги си рискувала живота си, но не очаквах да направиш това и с техните.

Тогава нещо ми хрумна. Освен слабия шум от казиното от другата страна на коридора и звуковете от битката ни, всичко останало беше тихо. Липсваше един важен звук. Да кажем като звук от алармата на пожарния авариен изход.

— Лиса! — извиках. — Изведи ги от тук, по дяволите! Изведи ги всичките!

Тя трябваше да е по-съобразителна. Всички трябваше. Вратата водеше към по-горни етажи — и навън. Слънцето още грееше. Нямаше значение, че алармата щеше да доведе охраната на хотела тук. По дяволите, та това можеше да уплаши стригоите. Това, което имаше значение, беше, че мороите трябваше да са в безопасност.

Но при бърза проверка чрез връзката ми разбрах, че има проблем. Лиса беше замръзнала. Като зашеметена. Беше видяла с кого се биех и шокът от това беше прекалено голям. Да знае, че Дмитрий беше стригой беше едно. Но да го види — наистина, съвсем да го види — е, това си беше различно. Знаех го от личен опит. Дори и след като бях подготвена, видът му все още ме разстройваше. Тя беше като попарена, неспособна да мисли или да се движи.

Отне ми само миг, за да разбера чувствата й, но в битка със стригой дори една секунда би могла да те постави на границата между живота и смъртта. Разговорът на Дмитрий бе проработил и въпреки че го наблюдавах и мислех, че гардът ми е вдигнат, той се промъкна и ме притисна в стената, ръцете му така болезнено стиснаха моите, че изпуснах кола си.

Той изправи лице точно пред моето, така близо, че челата ни се допираха.

— Роза…, - промърмори той. Дъхът му беше топъл и сладък. Може би трябваше да ми мирише на смърт или разруха, ала не беше така. — Защо? Защо трябваше да го направиш толкова трудно? Можехме да прекараме вечността заедно…

Сърцето ми бумтеше в гръдния ми кош. Бях уплашена, ужасена от смъртта, която знаех, че е само на секунди от мен. И в същото време бях изпълнена с тъга от това, че ще го загубя. Като гледах чертите на лицето му, като чувах същия акцентиран глас, който дори сега ме обгръщаше като кадифе… Сърцето ми се разбиваше отново и отново. Защо? Защо ни се беше случило това? Защо светът бе така жесток?