Духовна връзка

Кристиан най-накрая направи движението си. Той всъщност прободе материята, но възглавничката и пълнежът й бяха прекалено много, за да се проникне през тях. И отново, Грант изобщо не беше изумен. След няколко провалени опита, Кристиан отново седна и върна кола. Беше някак забавно да гледам как напереното поведение на Кристиан затихва малко. Дори Лиса се позарадва, въпреки собственото й раздразнение от трудността на това, което правеха.

— Пълнежът е прекалено много, — оплака се Кристиан.

Грант подаде кола си на Серена.

— Какво, мислиш си, че тялото на стригой ще е по-лесно за пробождане? С всичките мускули и ребра?

Грант отново зае позиция и без колебание, Серена замахна с кола. Върхът му премина през другата страна на възглавницата, като се спря точно пред гърдите на Грант, а на земята паднаха мънички парченца от пълнежа. Тя го извади със завъртане и му го подаде сякаш това беше най-лесното нещо на света.

Кристиан и Лиса гледаха изумени.

— Нека опитам пак, — рече той.

Докато Присила ги извика за вечерята, в хотелската стая нямаше възглавница, която да беше останала недокосната. Боже, тя щеше да се изненада, ако видеше сметката. Лиса и Кристиан махаха с колове, докато пазителите наблюдаваха наоколо, уверени, че съобщението им е предадено. Да прободеш стригой не беше лесно.

Лиса най-накрая го схващаше. Тя осъзна някак, че пробождането на възглавница — или стригой — не опираше само до схващането на принципа. Разбира се, тя ме беше чувала да обяснявам, че ударът към сърцето трябва да бъде по-нагоре и да пропусне ребрата, но това беше нещо повече от знание. Много от това беше сила — сила, която тя физически все още нямаше. Серена, макар че беше дребна, беше прекарала години в изграждането на мускулите си и можеше да прободе с кола практически почти всичко. Един едночасов урок нямаше да даде на Лиса този тип сила и тя прошепна това на Кристиан, когато групата се отправи за вечерята.

— Отказа ли се вече? — попита той с равен и нисък глас, докато се возеха на задната седалка на джипа. Грант, Серена и третият пазител също бяха там, но водеха задълбочен разговор.

— Не! — изсъска Лиса. — Но трябва да, нали знаеш, да потренирам преди да мога да го направя.

— Да вдигаш тежести?

— Аз… не знам. — останалите все още говореха, но темата на Лиса беше прекалено опасна, за да си позволи да бъде подслушана. Тя се наклони близо до Кристиан, за пореден път нервна от близостта и интимността. Като преглътна, тя опита за запази изражението си спокойно и да се задържи на темата. — Но просто не съм достатъчно сила. Физичедси е невъзможно.

— Звучи сякаш се отказваш.

— Хей! И ти не успя да прободеш нито една възглавница.

Той пламна леко.

— Почти успях със зелената.

— Та в нея почти нямаше пълнеж!

— Просто имам нужда от повече упражняване.

— Нямаш нужда от нищо, — отвърна остро тя, като се опитваше да задържи гласа си тих в гневния си пристъп. — Това не е твоя битка. Моя е.

— Хей, — отвърна той, като очите му пробляснаха като бледи сини диаманти — ти си луда, ако мислиш, че просто ще те оставя да рискуваш…

Той се спря и почти прехапа устна, сякаш волята му не беше достатъчно силна, за да го спре да говори. Лиса го зяпна и и двете започнахме да се чудим как ли щеше да завърши изречението. Какво не би рискувал? Тя да се постави в опасност? Така предполагах.

Дори без да говори, той сякаш изказваше цели романи с изражението си. През очите на Лиса видях как потъва в чертите й и се опитва да скрие чувствата си. Най-накрая той се извърна и прекъсна близостта между тях, като отиде възожно най-далеч от нея.

— Хубаво. Прави каквото искаш. Не ме интересува.

Никой от тях не проговори после и тъй като за мен беше обедна почивка, се върнах към собствената ми реалност и приветствах почивката от работата — само за да ми се каже, че трябва да продължа да работа.

— О, хайде! На е ли обедна почивка? Трябва да ме нахраните, — възкликнах аз. — Това е повече от жестоко. Поне ми дайте нещичко.

— Вече те нахраних. Или поне ти се нахрани, когато погълна онзи сандвич. Искаше обедната си почивка тогава. Получи я. Сега продължавай да работиш.

Ударих юмруците си в безкрайните купчини хартия пред мен.

— Не мога ли поне да правя нещо друго? Да боядисвам сгради? Да пренасям камъни?

— Опасявам се, че не, — усмивка изви ъгълчетата на устата му. — Има много документи, които искаме да попълниш.

— Колко? Колко ще ме наказвате?

Ханс сви рамене.

— Докато някой не ми нареди да спра.

Той отново ме остави сама и аз се облегнах назад на два крака на стола, като се опитвах да не преобърна масата върху себе си. Мислех, че за миг ще ме накара да се почувствам по-добре, но това означаваше, че щеше да ми се наложи да направя всичко отново. С въздишка се върнах към задачата си.