Духовна връзка

Лиса беше на вечеря, когато по-късно се върнах към нея. Може технически да беше за рождения й ден, но всъщност беше кралски разговор с Присила. Не се празнува така, реших аз. Щях да й се реванширам, когато си върнех свободата. Да направя истинско парти и да мога да й дам подаръка: превъзходни кожени ботуши, които Ейдриън ми помогна да взема в училище.

Да бъда в главата на Кристиан вероятно би било доста по-интересно, но тъй като нямах тази възможност, се върнах към моята собствена и се върнах към по-ранния ми разговор с Ейдриън. Наказанието нямаше ли да свърши най-после? Дали официално кралско решение нямаше най-накрая да ни събере с Лиса, въпреки обичайната политика на пазителите?

Опитите ми да разбера бяха като непрестанното въртене на хамстер в колело. Много работа. Никакъв прогрес. Но ми помогна да издържа вечерния разговор и преди да се усетя групата на Лиса ставаше и се отправяше към изхода на ресторанта. Навън беше тъмно и Лиса не успя да не се почувства малко странно от факта, че се водеше по графика на хората. В училище или в Двореца сега щеше да е средата на деня. Вместо това, сега се отправяха към хотела си и щяха да си лягат. Е, вероятно не веднага. Не се и съмнявах, че Лиса и Кристиан щяха да оставят кавгата си и да се върнат на пробождането на възглавници. Колкото и да исках отново да се съберат, не можех да не мисля, че са в по-голяма безопасност разделени.

Или пък не.

Групата отиде на вечеря в ресторанта далеч преди нормалния час, така че паркингът беше почти празен, когато го прекосиха. Пазителите не бяха паркирали съвсем отзад, но не бяха и близо до входа. Обаче поне бяха паркирали до една от уличните лампи, които осветяваха паркинга.

Само че сега не светеше. Крушката беше разбита.

Грант и пазителят на Присила веднага го забелязаха. Беше от дребните детайли, които ни учеха да забелязваме: всичко необичайно, всичко, което можеше да се е променило. За секунда двамата извадиха коловете си и се изправиха пред мороите. На Серена и другия пазител, който отговаряше за Кристиан, им отне само миг, за да последват примера им. Това беше нещо друго, на което също ни учеха. Да бъдем нащрек. Да реагираме. Да следваме колегите си.

Бяха бързи. Всички бяха бързи. Но нямаше значение.

Защото изведнъж навсякъде имаше стригои.

Не съм съвсем сигурна откъде се взеха. Може би бяха зад колите или в сенките на паркинга. Ако имах възможност да видя от високо нещата или ако бях там, за да ги предупредя с гаденето ми, можеше и да бъде по-добре. Но наблюдавах нещата през очите на Лиса и пазителите правеха всичко възможно, за да препречат пътя на стригоите, които изглежда се появиха от нищото, към нея. Повечето от действията за нея бяха размазани. Пазителите й се мятаха около нея, като се опитваха да я опазят, докато бели, червенооки лица изскачаха отвсякъде. Лиса виждаше всичко през мъгла от страх.

Но не след дълго и двете виждахме как умират хора. Серена, също така бърза и силна като в хотелската стая, продобе един мъж стригой право през сърцето. После, като за замяна, един стригой жена скочи върху пазителя на Присила и му счупи врата. Лиса едва осъзнаваше, че Кристиан е обвил ръка около нея и я е притиснал в джипа, закривайки я със собственото си тяло. Останалите пазители все още образуваха защитен пръстен по възможно най-добрия начин, но бяха разконцентрирани. Кръгът им се разпадаше — те падаха.

Един по един стригоите убиха пазителите. Не беше поради липса на умения от страна на пазителите. Просто ги превъзхождаха числено. Един стригой направо разкъса врата на Грант със зъбите си. Серена бе просната върху асфалта, опряла лице в него и неподвижна. И за ужас на ужасите, стригоите изглежда не щадяха и мороите. Лиса — ритаща толкова силно към джипа, сякаш щеше да се залепи за него — гледаше с широко отворени очи, докато един стригой с лекота изви врата на Присила, като се спря, за да пие от кръвта й. Тя нямаше време дори да се изненада, но поне не изпита наистина страданието. Ендорфините замъглиха болката й, докато кръвта и живота се източваха от нея.

Чувствата на Лиса се превърнаха в нещо отвъд страха, нещо, което трудно се усещаше като каквото и да било. Тя беше в шок. Скована. И със студена, твърда сигурност знаеше, че смъртта й наближава и я прие. Ръката й намери тази на Кристиан, стисна я силно и тя се обърна към него, малко се успокои от това, че последното, което щеше да види в живота си, бяха красивите му кристално сини очи. От изражението на лицето му се разбираше, че и неговите мисли бяха подобни. В очите му имаше топлина и любов и…

Абсолютно и тотално изумление.

Очите му се разшириха, фокусираха се върху нещо зад Лиса. В същия миг една ръка хвана рамото й и я завъртя. Това е, прошепна тъничко гласче в нея. Сега ще умра.

Тогава тя разбра учудването на Кристиан.

Беше се изправила пред Дмитрий.