Духовна връзка

Лиса се взираше в него за няколко тежки секунди, сърцето й ускори ритъма си, докато гледаше как лек бриз поразроши косата му.

— Нямаше да го направя без теб, — каза най-накрая. С това тя се обърна и влезе вътре, а аз се върнах обратно в собствената си глава.

И като по-рано, бях на загуба. Лиса щеше да е заета през останалата част от деня, а да стоя и крещя пред офиса на пазителите определено нямаше да ми помогне да се добера до Дмитрий.

Е, предполагам имаше начин да ги раздразня толкова, че да хвърлят и мен в затвора. Тогава Дмитрий и аз имахме възможност да сме един до друг. Бързо отхвърлих този план, страхувайки се, че единственото, с което можеха да ме накажат, беше просто още картотекиране.

Какво можех да направя? Нищо. Трябваше да го видя отново, но не знаех как. Мразех да нямам план. Срещата на Лиса с Дмитрий не беше достатъчно дълга за мен и чувствах, че е важно да го видя през моите очи, не през нейните. И о, Боже, тъгата му… безнадеждното му изражение. Не можех да го понеса. Исках да го прегърна, да му кажа, че всичко ще бъде наред. Исках да му кажа, че му прощавам и че ще върнем всичко по старому. Че ще можем да бъдем заедно точно както бяхме планували…

Мисълта ме просълзи и оставена сама с безсилието и бездействието си, се върнах в стаята и се хвърлих на леглото. Сама, най-накрая освободих всичко, което ми се беше насъбрало от снощи. Дори не осъзнавах напълно за какво плача. Травмата и кръвта от последния ден. Собственото ми разбито сърце. Болката на Дмитрий. Жестоките обстоятелства, които бяха съсипаха животите ни. Имаше много неща.

Останах в стаята ми през голяма част от деня, загубена в скръбта и безпокойството си. Отново и отново си припомнях срещата на Лиса с Дмитрий, казаното от него и начина, по който изглеждаше. Изгубих представа за времето и беше нужно почукване по вратата, за да се изтръгна от задушаващите ме емоции.

Като триех очи с ръката си, отворих вратата, за да видя Ейдриън, стоящ отвън.

— Здрасти, — казах, малко изненадана от присъствието му — а да не споменавам, че се чувствах и виновна, че бях плакала за друг мъж. Все още не бях готова да се изправя срещу Ейдриън, но нямах избор сега. — Искаш ли… Искаш ли да влезеш?

— Ще ми се да можех, малък дампир — изглежда бързаше, нямаше вид, че иска да влезе и да говори за отношенията ни. — Отбих се само да ти дам покана.

— Покана? — Попитах. В ума ми все още беше Дмитрий, Дмитрий, Дмитрий, Дмитрий.

— Покана за парти.

Глава 19

— Полудял ли си? — попитах.

Той ме погледна със същия многозначителен поглед, както винаги, когато му задавах същия въпрос.

Въздъхнах и опитах наново.

— Парти? Това е прекалено, даже и за теб. Загинаха хора! Пазители! Присила Вода! — да не добавяме, че хора се бяха завърнали от мъртвите. Но най-добре да запазя тази част за себе си. — Това не е времето да купонясваме и да играем на игри с алкохол.

Очаквах Ейдриън да каже, че винаги има време за това, но той остана сериозен.

— Всъщност, точно защото загинаха хора, ще има парти. Не точно от обикновения тип, може би „парти” дори не е правилната дума. А по-скоро… — той се намръщи. — Специално събиране. Елитно.

— Всички кралски партита са елитни — изтъкнах.

— Да, но не всеки ще бъде поканен на това. Това ще е… най-елитното сред елитните.

Това наистина не помагаше.

— Ейдриън…

— Не, слушай. — Той направи онзи познат жест, издаващ смущение, като прокара ръка през косата си. — Не е толкова парти, колкото… церемония. Стара, стара традиция още от времето на. Не знам. Румъния, мисля. Наричат го Бдението над Мъртвите. Но това е начин да почетем паметта им, тайна, която се предава на някои от най-старите родове.

Проблясъци и спомени за унищожителните тайни на старите родове в Свети Владимир ме върнаха в реалността.

— Това не е нещо свързано с Мана, нали?

— Не, кълна се. Роуз, моля те. Не искам да го правя, майка ми ме кара да отида и наистина бих се зарадвал, ако дойдеш с мен.

”Елит” и „кръвна линия” бяха предупреждаващи думи за мен.

— Там ще има ли други дампири?

— Не. — после добави бързо. — Но съм се уговорил с няколко човека, за които ще се зарадваш, че са там. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

— Лиса? — предположих. Ако имаше някаква универсална кръвна линия, то това бе точно нейната.

— Да, тъкмо я срещнах на път за спешния център. Реакцията й бе досущ като

твоята.

Това ме накара да се умихна. И разбуди интереса ми. Исках да поговоря с нея по-обстойно за това какво се бе случило по време на посещението й при Дмитрий и знаех, че ме избягва именно заради това. И ако ходенето на някакъв глупав кралски ритуал ми помогнеше да се доближа до нея, толкова по-добре за мен.

— Кой друг?

— Хора, които харесваш.

— Чудесно. Бъди мистериозен. Ще дойда на тайното ти родово събиране.

Това ми издейства усмивка в отговор на моята.

— Не е родово, малък дампир такъв. Това наистина е начин да отдадеш почит на загинлите в битката. — той посегна и погали бузата ми с ръка. — И се радвам… Боже, толкова се радвам, че не беше сред тях. Не знаеш…