Духовна връзка

— Добре — отвърнах, целувайки бузата му. — Поне колкото винаги.

Той се ухили и ме осовободи от прегръдката си.

— Само на толкова мога и да се надявам. Засега трябва да се върна при родителите си за малко. Ще се върна да те взема в четири, става ли?

— Да. Има ли нещо спциално, което трябва да облека за това парти?

— Леко официалният стил говори добре.

Нещо ми хрумна тогава.

— Ако това е толкова елитно и престижно събиране, как ще ме вмъкнеш вътре? Все пак съм дампир и то от ниските класи…

— С това — Ейдриън се пресегна за една чанта, която бе оставил на влизане. Подаде ми я.

Любопитна, отворих торбата и ахнах на това, което видях вътре. Беше маска, от онзи тип, който покрива само половината лице — частта около очите. Бе украсена със златни и зелени листа, както и с цветя.

— Маска? — възкликнах. — Ще носим маски на това нещо? На какво прилича това изобщо, Хелоуин?

Той ми намигна.

— Ще се видим в четири.

Не сложихме маските, докато не пристигнахме на самото събиране. Като част от тайнствената подготовка, Ейдриън каза, че е по-добре да не привличаме излишно внимание. Така че прекосихме пътя преоблечени официално — носех същата рокля, която бях облякла на вечерята с родителите му — но не събирахме погледите повече, отколкото всеки друг път, когато бяхме заедно. Освен това, вече бе късно и повечето се бяха приготвили за сън.

Крайната дестинация ме изненада. Беше близо до мястото, където живееше Мия — на последното място, което бих предположила за кралско парти. Но не влязохме в апартаментите. Когато стигнахме фоайето, Ейдриън даде знак, че е време да сложим маските си и ме поведе към стая, която поразително приличаше на килер.

Не беше. Вместо това вратата разкри стълбище, водещо към тъмнината. Не можех да видя края му, затова бях нащрек. Исках да знам всичко за мястото, в което влизах, но Ейдриън изглеждаше спокоен, докато слизахме надолу, така че приех на доверие, че не ме води към някакво място за жертвоприношения. Мразех се, че го признавам, но цялата тази суматоха около събирането бе отвлякла мислите ми от Дмитрийй.

Двамата достигнахме някаква друга врата, с двама стражи отпред. Бяха морои, които носегх маски също като нас. Стойката им беше скована и неподвижна. Не казаха нищо, само ни погледнаха очаквателно. Ейдриън каза няколко думи, които прозвучаха на румънски и минута по-късно един от мъжете отключи вратата и ни позволи да влезем.

— Тайна парола? — измърморих, докато се придвижвахме напред.

— Само парола… Единствена. Една за теб и една за мен. Всеки гост си има различна.

Пристъпихме в тесен тунел, осветен само от факли, забити в стените. Танцуващите им пламъци хвърляха причудливи сенки, докато минавахме покрай тях. Отдалеч се дочу смътен говор. Всичко изглеждаше невероятно нормално, като звуци от обикновено събиране. И, опирайки се на описанието на Ейдриън, всеки момент очаквах да чуя думкане на барабани.

Поклатих глава.

— Знаех си. Има подземие тук… Не се учудвам, че няма вериги по стените.

— Да не би да се страхуваш? — Подразни ме Ейдриън, стиснал ръката ми.

— От това? Как ли пък не! Имам предвид, по скалата на страха на Роуз Хатауей, това е едва…

Излязохме от тунела преди да довърша. Просторна стая с огромен таван изникна пред очите ни, нещо, което представляваше истинско предизвикателство за ума ми. Опитах се да предположа колко дълбоко под земята сме стигнали. Инкрустирани железни свещници подслоняваха запалени свещи, висящи от тавана, хвърляйки същата призрачна светлина, като на факлите. Стените бяха каменни, но изящно оформени — сиви, с червени резки, всичко загладено в идеални форми. Някой бе искал да запази вида на подземието мрачен, като в същото време го бе направил стилово издържан. Типичният кралски перфекционизъм.

Около петдесетина човека блуждаеха из стаята, оформили групички. Също като мен и Ейдриън бяха облечени официално и носеха маски. Някои от тях — с флорални мотиви като моята, други — декорирани като животни. Останалите бяха с по-простичък дизайн — фигурални щампи, геометрични фигури и линии. Макар че маските покриваха само част от лицата, слабото осветление прикриваше чертите и ни правеше трудни за разпознаване. Въпреки това ги разглеждах внимателно, опитвайки се да различа някого от тях.

Ейдриън ме поведе извън фоайето към един отдалечен ъгъл. Когато успях да огледам стаята, видях огромно огнище по средата. Нямаше огън вътре, но всички се държаха на прилично разстояние. За момент, изпитах странно чувство на дежа вю още от времето, прекарано в Сибир. И там бях присъствала на подобна церемония — макар че нямаше никакви маски и пароли, — където всички стояха около огньове навън. Беше в памет на Дмитрий, всички, които го обичаха, стояха там и си разказваха истории с неговото участие.

Опитах се да разгледам огнището по-добре, но Ейдриън държеше да сме по-отзад, измежду тълпата.

— Не привличай внимание към себе си — предупреди ме той.

— Просто разглеждах.

— Да, но всеки, който се загледа в теб, ще установи, че си най-ниската тук. Ще е доста явно, че си дампир. Всички тук са с кралска кръв, забрави ли?