Един честен човек

По някакъв странен начин присъствието ѝ започваше да му действа успокояващо, защото тя беше нащрек. Никой нямаше да ги издебне изневиделица, това беше сигурно.

И той заспа. Когато се събуди, отвън се беше развиделило напълно, а тя седеше все така на стола. На дневна светлина беше много красива. С тъмна коса, маслинена кожа, черни очи и тънки като на птица кости; китките ѝ бяха колкото неговите. Но ако беше в класа му, щеше да е най-силната. Мускулите на ръцете ѝ бяха изопнати като въжета.

А синините! Те бяха покрили краката ѝ, които все пак изглеждаха по-добре от стъпалата. Стъпалата ѝ сякаш бяха удряни с чук, после минати отгоре с шкурка. При вида им той извърна поглед встрани и по това тя разбра, че отново е буден.

Фиксира го с черните си очи.

— Лай-мен.1

Името му бе разделено на две внимателно артикулирани думи.

Трябваше ли да отговори? Защо не?

— Здрасти. — После, след кратка пауза: — Как се казваш? Трябва да знам.

Жената поклати глава.

Лаймън се изправи бавно. Тя го наблюдаваше, но не понечи да го спре. Той отиде до прозореца, като я следеше с крайчеца на окото си, очаквайки светкавичното ѝ движение, каквото не последва. Но ако се опиташе да си тръгне…

Може би тогава.

Червата му изкуркаха. И двамата чуха звука, отчетлив в празната стая. Той се поколеба, после отиде до бюфета, където бе скрил запасите си от храна. Ако още не ги беше намерила, скоро щеше да го направи.

— Имам мюсли, но нямам мляко — каза Лаймън. — И две десертни блокчета. От гранола, с фъстъчено масло и шоколадови люспи.

Тя не отговори. Той извади десертните блокчета от бюфета, прекоси стаята, подаде ѝ едното и разкъса със зъби обвивката на другото. Досега не се бе приближавал толкова до нея. Усети отново миризмата на море. И на кръв.

Жената протегна ръка нагоре, спалният чувал падна от тънката ѝ силна ръка и тя пое блокчето. Отвори го като него, разкъсвайки със зъби обвивката, но го направи единствено защото не искаше да пуска брадвата. На дневната светлина се виждаше, че острието е нащърбено в центъра — от метала се бе отчупило клиновидно парче. Сигурно брадвата се бе ударила в нещо много кораво, с голяма сила, за да бъде нащърбена така.

Докато дъвчеха, двамата не откъсваха очи един от друг и Лаймън усещаше, че тя е не по-малко озадачена от него, отколкото той от нея, че се пита защо е скрил храна на това място и защо още никой не е дошъл да го търси.

— Търси ме само когато е ядосан — каза Лаймън, сякаш му бе задала въпроса.

Жената наклони глава на една страна.

— Баща ми — каза той. — През деня обикновено е добре. Или спи, или работи нещо, ако успее да намери работа, нали разбираш, за джобни.

Тя се намръщи.

— Пари — каза той. — Само в брой.

Тя кимна.

— Сега си е намерил нещо — каза Лаймън. — За няколко дни, но както и да е. Мисля, че боядисва. От мен се иска само да му се покажа. Ако ме види сутрин, не е много ядосан. Само ако ме няма дълго време вкъщи, се ядосва достатъчно, за да тръгне да ме търси.

— Не можеш да си тръгнеш — каза тя.

Лаймън дояде десертното блокче, облиза обвивката, после я смачка и я пусна в найлоновата торбичка, където си държеше отпадъците.

— Трябва да си тръгна. Иначе ще дойде да ме търси.

— Ще се крием — каза жената, като се потупа с длан по гърдите. — Аз трябва да се крия. Значи — тя го посочи, сякаш не я разбираше — и ти трябва.

Лаймън осъзна проблема ѝ — не искаше да рискува да загуби едно добро скривалище.

— Чукаш на отворена врата — каза той.

Поредно намръщване. Той опита отново:

— Ние сме като гърнето и похлупака. Не, ние сме в една лодка, това исках да кажа. Не ги ли знаеш тия изрази?

Тя не отговори. Лаймън усещаше, че го разбира прекрасно.

— Схващаш идеята — каза ѝ той. — За момента баща ми не ме търси, така че няма да те открие. Но ако остана? Ще дойде да ме търси и ще те завари тук.

Тя погледна брадвата в ръката си. На Лаймън не му харесваше спокойствието в очите ѝ.

— И ти ли беше на яхтата? — попита той. — Онази, голямата, заради която дойдоха всичките тия хеликоптери и полицията, и Бреговата охрана?

Когато тя отново насочи вниманието си към него, на Лаймън му се искаше да не я бе питал.

— Без въпроси, Лай-мен.

— Отвлечен ли съм? — каза той, като си мислеше, че това всъщност не би било толкова лошо. Все пак тя изглеждаше по-малко склонна към насилие от баща му, а самата идея да бъде отвлечен от някого, който не му мислеше злото, му се струваше като примамливо приключение.

— Не — отвърна тя. — Трябва да се крия. Това е всичко.

— Разбирам — каза той, и наистина разбираше. — Но за да се скриеш добре, аз трябва да се прибера. Само така ще стане работата. Ако си тръгна, ще се върна и ще ти донеса още храна. И нещо за краката. Лед поне.

Изражението на лицето ѝ, когато чу думата „лед“, беше почти като на човек, на когото е била предложена вода в пустинята.

— Адски те болят, нали?

Тя го изгледа. Пръстите ѝ се свиха около дръжката на брадвата.

— Сигурно — каза по-тихо той. — Мога да ти донеса лед и анацин. Баща ми винаги си държи запаси от анацин вкъщи. Иначе не може да отлепи сутрин.

Тя премести преценяващ поглед от него към вратата.