Един честен човек

Да, искаше да каже Лаймън, точно така. Искам да купя хляб и месо, за да те нахраня, от което следва, че съм същият като майка ми, курвата.

Той си пое дъх.

— Не мога да направя сандвичи без хляб и месо.

Произнесена по вечерно време, тази забележка щеше да изстреля Кори от стола му със свити юмруци, но сутрин, докато слънцето блестеше в очите му, той просто не можеше да събере сили за това. Извади една петарка и четири банкноти по един долар от задния джоб на джинсите си, хвърли им последен печален поглед и ги пусна на масата.

— И да оставиш рестото тук, на същото място, като се върнеш. До цент.

— Ще го оставя — каза Лаймън; щеше да го направи както винаги. Поне досега. За днес не беше толкова сигурен.

— Няма ли да кажеш едно благодаря?

Провисналата мека плът под брадата на Кори се сби на топка, когато наведе глава — като куче, което се готви за бой.

— Благодаря — каза Лаймън, после се качи по стълбите, влезе в стаята си и затвори вратата.

Седна на леглото и погледна часовника на микровълновата фурна, поставена на пода до матрака му. Фурната не работеше, но часовникът ѝ показваше часа и можеше да се използва като будилник, стига да пресметнеше колко часа да си остави за сън и да натисне „старт“. Нищо вътре нямаше да загрее и поставката нямаше да се завърти, но часовникът щеше да започне да тиктака и в един момент да запищи. Това беше единственият начин да бъде навреме в училище, откакто баща му бе занесъл телефона му в заложната къща.

Лаймън нагласи фурната на двайсет минути, натисна „старт“, излегна се на матрака, поставен на пода, затвори очи и заспа.

11

Когато часовникът на фурната писна, Лаймън се събуди бавно, разтърка очи и натисна бутона, за да го спре. Половината от срока, който си беше поставил, беше изтекъл, но това означаваше, че и баща му вече не е вкъщи. Само това го вълнуваше в момента.

Стана, изми си зъбите, наплиска лицето си със студена вода и слезе долу. Деветте долара си лежаха на масата. Той ги пъхна в джоба си, но нямаше намерение да ходи до магазина. Поне засега. Вместо това взе флакона с анацин от кухненския плот и изсипа осем таблетки в шепата си. Поколеба се, но си спомни за стъпалата на онази жена и изсипа още шест. Намери чиста торба за боклук, отиде до фризера и я напълни с лед — единственото нещо в къщата, от което Кори Ранкин поддържаше солидни запаси.

В банята Лаймън откри шишенце с кислородна вода, флакон бактин с изтекъл срок и ролка бинт. Напълни обемистите джобове на късите си панталони с нещата за първа помощ, после грабна торбата с лед и излезе от къщи.

Денят беше слънчев, с високо безоблачно небе; океанът изглеждаше като поръсен със счукано стъкло. Нямаше вълни, повърхността беше равна, синя и блестяща. Лаймън се запита дали баща му наистина работи при Лари Толанд, или е взел ферибота за Рокланд. Правил го бе и преди. Не очакваше синът му да научи, но на остров като този трудно се опазваха тайни. Каквото и да намираше Кори в Рокланд, то му вредеше повече от алкохола. Прибираше се не бесен и налитащ на бой, а някак спихнат, като зомби, и в погледа му се четеше объркване. Понякога това беше по-лошо от ярост.

Лаймън претича през двора, заобиколи няколкото бора и стигна до къщата на Пърсел. Имаше вид на най-съсипаната от трите изоставени къщи на Литъл Херинг, но отвътре беше най-чиста и запазена. Човек никога не биваше да се доверява на външния вид.

Жената с брадвата му отвори още преди да бе стигнал до вратата. По-точно бутна навън шперплатовата дъска, но ефектът беше същият. Беше се върнал десет минути предсрочно.

— Лай-мен — каза тя. Все още произнасяше името му някак дървено, сякаш беше от две отделни думи.

— Ето ме. — Той вдигна торбата за боклук. Ледът вътре изтрака. — Нося лед.

Тя погледна първо него, после торбата, избута докрай дъската от касата на вратата и го пусна да влезе. Взе от ръката му леда. Лаймън извади флакона бактин и бинта, загреба от джоба си таблетките анацин и постави всичко на кухненския плот.

— Това за начало — каза той. — Имам и пари. Мога да купя храна. Не са много, но ще ти взема нещо по-добро от десертно блокче.

— Пари — повтори като ехо тя. — Трябват ти пари.

По лицето ѝ отново премина нещо като усмивка, някакво мимолетно свиване на мускулите, което не изразяваше враждебност, после закуцука към старото канапе и повдигна една от възглавниците. Той видя, че в дамаската, върху която бяха поставени възглавниците, има изрязана дупка. Беше с правилна квадратна форма и достатъчно малка, за да не пропадне възглавницата през нея. Тази жена боравеше доста умело с брадвата.

Тя я остави върху средната възглавница. После се наведе, при което одеялото, което бе увила около кръста си, се разтвори и той видя голите ѝ крака и извивката на хълбока ѝ и засрамено погледна встрани. Изпита някакъв странен прилив на чувства, едновременно приятни и не. Сякаш беше колкото естествено, толкова и отвратително да иска да види това.

Извърна се към прозореца и се загледа в морето.