Един честен човек

Чу гласа ѝ:

— Пари, Лай-мен.

— Имам девет долара — каза той, все така с гръб към нея.

— Пари — повтори тя и тогава Лаймън се обърна.

Беше с лице към него, одеялото отново покриваше краката ѝ, а в ръцете си държеше дебели пачки банкноти. Само в едната ѝ ръка имаше повече пари, отколкото Лаймън бе виждал на едно място през целия си живот.

— Мамка му — възкликна той. Не можа да се сдържи.

Тя прекоси стаята и му подаде пачките. Той не знаеше какво да прави с всичките тези пари. Притесни се и когато ги пое и започна да ги тъпче в джобовете на панталона си, ръцете му затрепериха, няколко банкноти се изплъзнаха и паднаха на пода.

— Извинявай!

Той коленичи, посегна да ги вдигне и замръзна. По някои от тях имаше ръждивокафяви петна. Плътни и тъмни.

Кръв.

Погледна към жената, която гледаше надолу към него и мълчеше. Устните му се разтвориха, но не знаеше какво да каже. Накрая отново се наведе и натъпка кървавите пари в джобовете си колкото се може по-бързо.

12

Изриъл гребеше назад към кея, когато видя атевето, паркирано в двора на къщата му.

Беше кавасаки с балонни гуми и тръбна броня пред решетката на двигателя. Седалката му беше празна. Мъжът, пристигнал с него, беше застанал на пристана; слънцето го огряваше в гръб и сянката му падаше върху водата. Беше облечен с джинси и бежово сако върху бледосиня риза и носеше скъпи лъснати ботуши, които определено не бяха подходящи за каране на атеве.

Мъжът се наведе безмълвно, сграбчи носовия кнехт на лодката, издърпа я до пристана и я завърза с ловки, отработени движения. Имаше издадена долна челюст, плътен тен и тъмна коса, късо подстригана и сресана назад от оплешивяващото чело. Слънчевите му очила отразяваха околността, скривайки очите му.

— Здравейте, господин Пайк. Аз съм Джей Ар Карузо.

— От коя телевизия сте? Отговорът ми ще бъде същият: „Без коментар“.

— Не съм от телевизия.

— Нахлувате в чужд имот заради тръпката, а?

Изриъл излезе от лодката, качи се на пристана и застана срещу мъжа. Карузо беше точно колкото него на ръст, малко над метър и осемдесет, със същите широки рамене, същата конструкция и същото тегло, около 85 килограма — сякаш беше боксьор, специално подбран, за да се впише в неговата категория.

— Надявах се да поговорим. За ваше добро — каза Карузо.

— Я виж ти.

— Приветствам скептицизма ви. Човек във вашето положение не бива да се заблуждава, че има приятели.

Изриъл погледна към дъските на кея. Лъснатите ботуши на Карузо бяха с цвят на кафе.

— Колко дадохте за тия ботуши? — попита той.

— Не си спомням — Карузо изглеждаше донякъде развеселен от въпроса.

— Каква марка са?

— „Вайбърг“.

— Не съм я чувал.

— Канадска фирма.

— Това са най-хубавите ботуши, които съм виждал някога — каза Изриъл. — Значи не сте ченге.

Карузо се ухили. Имаше блестящи бели зъби. Всичко в този човек сякаш излъчваше блясък, но Изриъл забеляза и езика на тялото му, начина, по който успяваше да остане абсолютно неподвижен върху поклащащия се кей, с изпънати назад рамене и стъпили здраво крака, и разбра, че не бива да го подценява. Беше красив, но не женствен.

— Вече не съм — каза Карузо. — Някога бях обаче.

— А какъв сте сега?

— Частен детектив.

— Тоест нямате официални правомощия. С което опираме до незаконното нахлуване в имота ми.

— Четири години съм служил в щатската полиция на Северна Каролина.

— Жалко, че не сме в Северна Каролина.

— После постъпих в армията, станах военен полицай — каза Карузо, сякаш Изриъл не се бе обадил. — Служих шест години, уволних се и продължих да уча.

— Не си спомням да съм ви питал…

— Имам магистърска степен по криминалистика и съдебна медицина от университета „Джордж Уошингтън“, завършил съм специализации във ФБР, Сикрет Сървис, Института по патоанатомия към въоръжените сили, Медицинския факултет на Северозападния университет, „Смитсониън“, клиниката „Кливланд“ и Скотланд Ярд.

— В „Смитсониън“? — попита Изриъл.

— Точно така.

— В музея?

— Те се занимават и с други неща.

— Не знаех.

— Със съдебна антропология — каза Карузо. — В тази дисциплина са най-добрите в света.

— Какво ли не сте учили! — каза Изриъл, докато си мислеше: Ченге, войник, криминалист — тази смес не звучи много окуражаващо. — Предполагам, че има причина да ме запознавате с биографията си?

— Има, да. Моята специалност е възстановяване на местопрестъпления.

— Звучи интересно. Само дето нямам местопрестъпление, което да се нуждае от възстановяване.

— Мисля, че имате — каза Карузо, който още не беше помръднал от мястото си. Стоеше изправен върху поклащащия се кей, с лице срещу вятъра, плашещ в спокойствието си. — Предлагам ви да се повозим заедно, колкото да ме изслушате.

— Да се повозя с вас?

— Да. Защото полицията скоро ще е тук, а вие няма да имате време да изслушате други варианти.

Изриъл погледна към къщата. Дворът беше пуст. Не му хареса увереността, с която Карузо бе предвидил пристигането на полицията.

— Ще дойдат със заповед — каза той. — Ще трябва да се съобразите с нея. Съветвам ви да чуете какво имам да ви кажа, преди тук да настане хаос.

— Заповед за какво?