Един честен човек

— За обиск на дома ви. Имате две възможности: първо, да изтичате до къщата си и да свършите каквото има за вършене, преди да са дошли. И второ: да се повозите с мен и да ме изслушате.

— Или трето: да ви кажа да се пръждосвате, после да отида да дремна, защото нямам причина да се притеснявам от полицията.

Карузо чакаше.

Изриъл неистово желаеше да му каже да се разкара. И още по-неистово желаеше да се изкачи по склона до дома си с безгрижната походка на човек, който няма от какво да се бои.

Но не можеше.

— Петнайсет минути от времето ви — каза Карузо. — Ще поседим в самолета и ще си поприказваме, после ще ви докарам обратно дотук, за да се оправяте с всичко, което ще се струпа на прага ви.

— В самолета?

— Точно така.

Салвейшън Пойнт нямаше гражданско летище, единствено писта за малки машини. Там не можеше да кацне нищо по-голямо, само частни самолети и медицински хеликоптери, обслужващи летуващите богаташи и умиращите местни хора.

— Ако сте частен детектив, кой е клиентът ви?

— Семейството на една от жертвите.

— Коя?

— Не мога да разкривам кое е семейството. Въпрос на поверителност. Сигурно разбирате.

— Естествено.

Карузо погледна часовника си. По дизайн приличаше на пилотски, но блестеше като бижу.

— Петнайсет минути — каза той. — Или предпочитате да изчакате полицията?

— Доста отдавна не съм се качвал на самолет — каза Изриъл.

Карузо отново му показа белите си зъби.

Отидоха до атевето, Изриъл се настани на седалката за пътника, а Карузо запали мотора и потегли. Шофираше бързо, с една ръка, докато другата плуваше във въздуха около десния му хълбок. Не носеше пистолет под сакото, но ръката му все се насочваше натам. По навик.

Пистата беше в средата на острова — ивица асфалт, заобиколена от висока трева и метална ограда. Изриъл още помнеше врявата, която бяха вдигнали целогодишните островни обитатели при последното ѝ разширяване. Ако хората престанели да идват с лодки, това щяло да промени местната култура, твърдяха те. От възмущението им не последва нищо. Пистата бе завършена и през летните месеци на нея кацаха и излитаха самолети. Някои и през есента. Но не и през зимата. Днес до единствения хангар бяха паркирани четири самолета — три витлови и един малък елегантен бизнес джет.

Карузо се насочи към него.

Спря в сянката на спуснатата стълба, скочи от атевето и посочи към вратата на самолета. Изриъл се изкачи по стълбата, наведе се, за да влезе вътре, и за пръв път през живота си се озова в частен реактивен самолет. Усещането по странен начин напомняше влизането му в затворническата килия. Студената тръпка по гръбнака му бе предупреждение да бяга, докато още можеше.

— Сядай — каза Карузо. — Нещо за пиене?

Отиде до минибара в предната част на салона. Там имаше бутилки вино, гарафа уиски и кофичка с лед.

— Не, благодаря.

Вратата на пилотската кабина беше затворена. Салонът не беше точно пищен, а по-скоро стилен. В задната част, към тоалетната, имаше две кожени канапета едно срещу друго, а по-напред, към пилотската кабина — шест кожени кресла със свалящи се назад облегалки. Дървените части блестяха като ботушите на Карузо. Тук-там имаше златни акценти. Всичко напомняше на Изриъл за „Мерео“. И това не му харесваше.

Той седна на едно от канапетата, а Карузо се настани на другото, разпери ръце върху облегалката и кръстоса крака, като така и не свали слънчевите си очила.

— Знаеш ли кой е бил най-полезен за конспиративната теория около убийството на Кенеди? — каза той.

— Моля?

— Помисли за авторите на тази конспиративна теория. Кой им е помогнал най-много?

— Осуалд, предполагам.

Карузо поклати глава.

— Джак Руби. Ако не е бил той, Осуалд е щял да бъде изправен пред съда, да проговори и после всеки да си прави изводите, нали така? Но се появява Руби, гръмва го и оттогава шейсет години слушаме разни налудничави теории и ще ги слушаме поне още сто. Благодарение на Руби конспиративистите не звучат напълно откачено. Прокуратурата повдига обвинения на мъртвец, но авторите на конспиративни теории ще останат вечно неудовлетворени.

Изриъл го гледаше неразбиращо. Вече съжаляваше, че не си поиска питие.

— Това, което ти е нужно — каза Карузо, — е убедителна история. Нещо, на което да повярват и медиите, и прокуратурата, и полицията. Не казвам, че историята ни трябва да е изцяло без въпросителни. Само детските приказки обясняват всичко докрай. Не ни е нужно да разправяме приказки за начина, по който са били убити онези хора на „Мерео“.

Докато гледаше загорялото лице на мъжа, Изриъл си мислеше: В „Смитсониън“ преподават криминалистика. От всичко, което му се бе струпало на главата, тази мисъл беше заседнала в съзнанието му.

— И тук аз ти идвам на помощ — каза Карузо. — Мога да бъда от полза за каузата ти.

— Аз нямам кауза.

— Каузата си ти. Не искаш да умреш заради престъпление, което не си извършил. Или поне не си извършил сам.

— В Мейн няма смъртно наказание — каза Изриъл. — Добра новина за мен, нали?

— Още веднъж се сещам за Джак Руби.

— Тази забележка не е предназначена да ме предразположи към успокоение.