Един честен човек

Рокланд беше на значително разстояние, по море и именно това бе причината за избора на Салазар. На кея нямаше снимачни екипи от телевизиите. Нямаше полицаи в пълна готовност. Изриъл слезе от ферибота и навел глава, пое с бърза крачка по склона към града. Навремето Франклин Делано Рузвелт бе стоял на същия този кей. Улиците били претъпкани със зяпачи, всички аплодирали и викали ура, но никой не си давал сметка, че президентът е посетил Мейн за тайна среща с Уинстън Чърчил. В Рокланд Рузвелт свалил шапката си, махал на тълпата и се усмихвал широко, като през цялото време съзнавал, че страната му върви към война.

Днес Изриъл Пайк се чувстваше по подобен начин — убеден, че войната е неизбежна и че той е единственият на тази улица, който го знае.

Преструвай се, че си търсиш адвокат, бе го посъветвала Салазар. Не беше ли време да спре да се преструва? Не, още не. В момента на яхтата работеха може би петдесет криминалисти, които събираха косми и власинки, оглеждаха подовете и вършеха всичко останало, което върши един криминалист. Търсеха улики, които щяха да покажат как са умрели хората на борда и че не са загинали от ръката на Изриъл Пайк.

Не точно във всеки случай.

Не съвсем.

Или…

Изведнъж той усети, че му се зави свят, и едва не седна на тротоара. Имаше чувството, че краката му се огъват. Спря се, разтри основата на носа си с два пръста и зачака зрението му да се избистри. Днес слънцето беше прекалено ярко. Напомняше му за стъклото и стоманата на „Мерео“, за белите килими. И за кръвта.

Седем…

Убити…

Мъже.

Стана с усилие и продължи напред. Едно от нещата, които човек научава в затвора, е, че времето си върви със или без теб.

Познаваше по име един адвокат в Рокланд. Пит Гибънс. Той бе изпълнител на завещанието на баба му и дядо му след смъртта им, той бе купил от негово име старата им моторница. И то без да пита за какво му е нужна на човек в затворническа килия. По-късно му бе помогнал да похарчи последните си пари за нова ограда около работилницата. И за това не бе задавал въпроси. Навремето бе познавал дядото на Изриъл и това му стигаше.

Кантората на Гибънс беше на девет преки от фериботния терминал. Когато Изриъл влезе, жената зад бюрото вдигна поглед към него, усмихна се и попита дали има насрочен час.

— Не, нещо възникна в последния момент.

— Ами тогава съжалявам, но господин Гибънс няма да може да ви приеме. Мога да проверя в календара му и да видя къде мога да ви вместя. Четвъртък как е?

— Случаят е спешен.

— О? — Тя го гледаше очаквателно.

— Проблем с полицията, имам предвид. — Той не искаше да ѝ разкрива нищо повече, но човек не можеше да се види с адвокат, преди да е говорил със секретарката му.

Тя попита:

— Заповед за арест ли имате? — Зададе въпроса невъзмутимо, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и той почувства внезапно облекчение.

— Не. За обиск.

— Кога ще бъде изпълнена?

— Вече беше.

Тя си водеше бележки на компютъра, все така невъзмутимо.

— Днес?

— Да.

— У вас ли са документите?

— Не. Искам да кажа, дадоха ми някои неща, но ги оставих вкъщи. — Чак сега си даде сметка колко идиотски е постъпил. Къде изобщо ги беше сложил? Не знаеше. Спомняше си, че ги видя в ръката на Стърлинг. Това беше всичко.

— Знаете ли какво са търсили?

— Ъм… казаха, че търсят доказателства.

— Така, господине. Искам да кажа, дали са търсили наркотици, или прибори за приемането им, или…

— Снимки. И пари.

Тя продължаваше да пише, но лицето ѝ сякаш се изопна. Беше свикнала да се разправя със закононарушители, но не ѝ хареса думата снимки.

— Е, добре. И вашето име е?

— Изриъл Пайк.

Клавишите изтракаха още няколко пъти, после звукът секна и секретарката отново вдигна глава; в погледа ѝ се четеше смътен спомен.

— Вие ли бяхте този, който…

— Намери труповете на яхтата? Да.

Тя срещна погледа му и известно време го гледаше преценяващо, сякаш се опитваше да установи вината му, преди да го допусне до шефа си.

— Господин Гибънс е в съда днес — каза накрая, — така че ще му предам за вас, но ще ви се обади най-рано след няколко часа.

Върнах се на онзи остров само защото исках да помагам на хора в нужда, искаше да изкрещи той в лицето ѝ. Защо не предадеше това на господин Гибънс? Фактът, че не мога да кажа истината, не ме прави лъжец! Така му кажете!

Излезе на тротоара. Погледна нагоре по улицата, видя надписа „Пивоварна Рок Харбър“ и се зачуди дали Джен Салазар вече не идва насам. Тя искаше от него да се появи и да бъде видян, но какво точно имаше предвид? Просто да седи и да чака? Да си поръча бира?

Нямаше да му навреди да се смеси малко с хора.

20

Секира се страхуваше да излиза от къщата, но Лаймън успя да я убеди с напредването на деня.

— Виж — каза той, — ако стане беля, трябва да знаеш накъде да вървиш. Дошла си тук по тъмно. Не съм сигурен откъде, но не си могла да огледаш добре мястото, нали така?

Тя поклати глава.