Един честен човек

— Не ме интересува дали ги искаш, или не — каза Лаймън. — Просто си помислих, че си напълно… — Махна към нея. — Както и да е — добави той, после се обърна, пристъпи към телескопа и насочи цялото си внимание към океанската шир.

Тя отиде в дъното на коридора и след няколко минути се върна, сложила ботушите, долнището на анцуга и тениска с емблемата на „Селтикс“ под суичъра. Ботушите ѝ стигаха почти до коленете, а долнището на анцуга, което бе натъпкала в тях, се разширяваше нагоре като старомоден брич. Изглеждаше толкова нелепо, че му идваше да се изсмее, но очите ѝ изразяваха благодарност, която го възпря.

— По-добре ли е така? — попита я той.

— По-добре.

— Е, хубаво. Сега можем ли да излезем навън?

Тя въздъхна.

— Баща ми ще се прибере скоро — каза той, — та няма да съм наблизо да те развеждам.

Когато излязоха, тя взе брадвата със себе си.

Имотът на Пърсел се намираше в подковообразна вдлъбнатина в склона на планината, с високи скали вляво и вдясно и отвесна каменна стена в средата. Само от задната част на парцела, отделен от къщата на Лаймън с редица борове, не се виждаше морето. Тук е като Аламо, помисли си той. Защитено отвсякъде. После си спомни какво се бе случило с обитателите на Аламо и му се прииска да се бе сетил за друг пример.

Тя крачеше зад него, леко накуцвайки, но с прилична скорост и той ѝ посочи местата, откъдето през стръмните зъбери се слизаше по-лесно до морския бряг, до заоблените камъни и огромните плоски скални плочи.

— Никой няма да те види тук, долу — каза той, сочейки полукръглата падинка околовръст. — Освен ако не слезе докъдето сме сега. — Помисли малко, после добави: — Или ако не дойде по вода, но точно тук не е удобно място за спиране с лодка.

Секира наблюдаваше големите плавни вълни, които се разбиваха в залива.

— При буря — каза Лаймън — тук става страшно. Водата се блъска в тези скали и изригва като гейзер.

— Има ли лодки?

— Не. Баща ми има малка надуваема „Зодиак“, но това е всичко. Днес е с нея.

Тя кимна и погледът ѝ беше тревожен, разбираше, че е попаднала в капан. Лаймън знаеше как се чувства. Той изпитваше същото всеки ден от живота си на Литъл Херинг.

— Обичаш ли да ловиш риба? — попита той.

Тя поклати глава.

— А да я ядеш?

Тя кимна.

Той се спусна с подскоци до една цепнатина в скалата, където беше скрил стара въдица, завита в найлон; беше я открил в друга изоставена къща на Литъл Херинг. Баща му го бе заварил в нея. Последва една твърде неприятна нощ.

Лаймън разви найлона и извади въдицата. Макарата беше стара, заяждаше и стържеше, но прътът беше добър и той бе сменил влакното с ново. На края на влакното беше вързана единична сребриста блесна. Понякога слагаше за стръв миди или пиявици, но в слънчев ден блесната беше достатъчна, за да подмами рибата. В ден като този.

— Ще ти уловя първите няколко.

Лаймън се извърна и я видя как пристъпва предпазливо по камъните, като на всеки няколко крачки се обръщаше, за да се убеди, че никой не я вижда отгоре.

— Гледай сега — каза той.

Заметна с въдицата и блесната описа висока лъскава дъга във въздуха; запрати я по-далече, отколкото бе необходимо, сякаш се опитваше да се отърси от притесненията си за тази жена.

Блесната беше потънала около три метра, когато усети първото изопване на влакното. Рязко и делово, а не закачливо като на сладководна риба. В океана всичко беше делово. Той повдигна върха на пръта и започна да навива влакното. Съпротивата му показваше, че се е хванала голяма риба, но какво пък, с всяка риба беше забавно.

Тя изскочи над водата сред взрив от проблясващи пръски и люспи, но после увисна безжизнено на кордата, сякаш примирена със съдбата си, и не оказа никаква съпротива, докато той не я издърпа на брега. Секира беше застанала на метър и половина от него на по-нисък камък. Сякаш се боеше от рибата, което се стори смешно на Лаймън.

Не я дразни, предупреди го добрият му ангел, но бързо загуби дебата с дяволчето в него. Той замахна с мятащата се риба към лицето ѝ.

Тя се наведе, закри главата си с ръце и му кресна нещо на френски — почти сигурно беше някоя ругатня. Лаймън се засмя, залюля рибата към себе си, улови я с лявата си ръка и с отработено движение откачи кукичката от устата ѝ. Секира го погледна от долу нагоре, все още вдигнала ръце над главата си, и видя, че той се смее.

— Не е забавно.

Но устата ѝ вече се бе извила в едва забележима усмивка. Ухилен, Лаймън замахна, сякаш за да запрати рибата по нея. Тя му се закани с юмрук, но усмивката остана на лицето ѝ и той си каза: Невъзможно е да е сторила зло някому. Просто няма как. Пусна рибата обратно във водата и ѝ подаде въдицата.

— Опитай ти.

— Не.

— Хайде де!