Един честен човек

Секира въздъхна и пое въдицата от ръката му. Той скочи на нейния камък, за да ѝ покаже как се ползва макарата. При първия опит тя не отпусна правилно влакното, блесната изплющя като камшик във въздуха и се изстреля обратно към тях заедно с кукичката; те се наведоха едновременно, за да я избегнат. При втория опит се справи успешно, запрати блесната в морето, после го погледна въпросително.

— Остави я да потъне. Тя блести във водата. А те обичат блясъка.

Още щом завъртя ръчката на макарата, за да обърне водача, влакното се изпъна и върхът на пръта затанцува над водата. Този път тя не го погледна за напътствия; инстинктите ѝ заработиха и тя подръпна пръта, за да захване рибата.

— Супер! — извика Лаймън. — Хвана я! Сега навий влакното, за да я изтеглиш.

Тя докара рибата почти до скалата; прътът се бе прегънал надве. Лаймън се пресегна, хвана влакното и издърпа рибата на брега; мокрото ѝ тяло лъщеше на слънцето. Имаше ясно очертана странична линия от устата до опашката; беше зеленикавочерна на гърба и опушено кафява на корема. Не беше красива като пъстървата, но за Лаймън всяка риба на слънце беше красива посвоему.

— Знаеш ли какъв вид е? — попита я.

— Да. Казва се По-голяма-от-твоята-риба.

Той толкова се изненада, че извърна глава към нея и видя смеха в очите ѝ. Тя го дразнеше.

— Не много по-голяма.

— И все пак…

Лаймън кимна с неохота.

— Е, може би е малко по-хубава от моята. Искаш ли да я подържиш?

Тя стисна гнусливо устни и поклати глава; Лаймън се усмихна, коленичи и се залови да откача кукичката. Беше дълбоко забита в челюстта на рибата. Откачи я с лекота, но по камъка пръснаха капки кръв и той видя промяната в очите на жената. Вече не ѝ беше забавно, на лицето ѝ беше изписана тъга.

— Всичко е наред — каза Лаймън. — Ще се оправи.

Хвърли рибата в морето и пусна влакното с блесната, която иззвънтя по камъните. Беше готова за поредното замятане.

— Добро начало — каза той. — Опитай пак.

Усети зад гърба си движение, видя с периферното си зрение сянка и когато се извърна да я погледне, тя седеше на скалата, сякаш краката ѝ се бяха подкосили.

— Не се тревожи — каза ѝ той. — Не си я наранила много.

Тя гледаше нещо зад него; проследи погледа ѝ и видя рубинените капки прясна кръв, опръскали бледия камък.

— Ще се оправи, гарантирам — започна пак Лаймън, но тогава разбра, че тя не мисли за рибата. Видът на кръвта бе събудил у нея спомени или страх, или и двете. — Откъде си дошла? — попита я той против волята си.

Тя извърна поглед от него към морето. Качулката ѝ се беше смъкнала назад и вятърът развяваше косата ѝ. Изобщо не е възрастна, помисли си Лаймън. Беше между момиче и жена, може би на деветнайсет, на двайсет? Той не можеше да каже.

— Секира? Какво се е случило с теб? Как си дошла тук? Защо си…

Тя отново обърна лице към него.

— Не, Лай-мен, не ме питай. Моля те.

— На никого няма да кажа. Заклевам се.

Тя постави показалец на устните си и поклати глава.

Отново го обзе усещане за безсилие, подхранвано от любопитство и страх.

— Нямаш ми доверие? Това са глупости! Донесох ти храна, купих ти чорапи!

Последните му думи, изречени на висок тон, я накараха да вдигне за миг поглед към скалния корниз над тях, за да провери дали не е привлякъл нечие внимание.

— Няма кой да чуе — каза намусено той. — Тук не идва никой. Освен баща ми.

— Той гаден ли е? — попита тя; гласът ѝ със силен акцент беше нежен по начин, който Лаймън обичаше и мразеше едновременно. Напомняше му за гласа на майка му, или поне за тона ѝ.

— Да — каза тихо. — Гаден е. Но не ходи много из острова. Няма да го видиш. — После внезапно я попита: — Колко време ще останеш тук?

Тя не отговори. Стоеше, загледана в безкрайната морска шир, сякаш въпросът ѝ тежеше. Лаймън нямаше представа как се е озовала тук, но беше сигурен, че не планира да си тръгне скоро.

— Не е нужно да бързаш — каза той. — Аз няма да кажа на никого, а тук не се появяват хора.

— Може да се появят — каза предпазливо тя. Погледна го и отметна с длан косата от очите си; лицето ѝ беше мрачно. — Ако някой дойде, ти се скрий.

— Казах ти, можеш да ми имаш доверие.

— Не! Ще се скриеш! Може да те наранят.

Изведнъж вятърът му се стори леден, макар слънцето да беше още високо и да грееше ярко.

— Защо? — попита той. — Защо да ме наранят?

— Това са лоши хора — каза Секира.

— Защо те търсят?

Известно време тя мълча. Накрая му отговори:

— Ако ме намерят, ще ме убият. Видиш ли ги да идват, веднага се скрий.

— Добре. Но първо ще ти кажа, че са тук. Ще те предупредя.

Тя решително поклати глава.

— Не! Ще се скриеш, Лай-мен. Бързо.

В този момент той се изплаши за себе си, но най-вече за нея. Не беше толкова по-голяма от него, освен това беше ранена и бягаше от лоши хора. Това бяха нещата, които Лаймън разбираше прекрасно. Откъдето и да бе дошла, каквото и да бе сторила, той беше сигурен, че Секира има нужда от приятел.

В този момент гласът на баща му разцепи въздуха:

— Лаймън! Къде си? Качи се веднага тук!

21