Един честен човек

И тогава той вече знаеше. Тогава я разбра. Изведнъж се почувства носен по течението и уловен в капан, неспособен да извърне очи от нейните. Не беше сигурен колко време продължи мълчанието помежду им. Стори му се колкото цял човешки живот.

— Свършил си едно добро дело — каза накрая тя. — Но не си решил проблема. Следиш ли ми мисълта?

— Нищо не мога да направя по въпроса — каза той. — Не и оттук.

— Може би не — каза Салазар. — Но не е речено, че трябва да останеш още дълго тук.

Ръцете му бяха свити в юмруци и ноктите му оставяха отпечатъци с формата на полумесец върху дланите.

„Свършил си едно добро дело“, каза жената, която се бе качвала на лодката на баща му.

— Бях на четиринайсет — каза му тогава.

Той усети ледена тръпка да преминава от черепа му надолу по гръбнака, сякаш го бяха налазили паяци, а в мозъка му се мятаха змийски езици. Кожата му изстина, докато кръвта му кипеше; кокалчетата на ръцете го заболяха от стискане на юмруци.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Какво друго би могла да иска от него освен това, което вече бе извършил? Бе отнел живота на баща си; бе жертвал собствения си живот, за да се озове на това ужасно място. Нищо повече не бе в състояние да даде.

— Да ми помогнеш да го изгоря.

— Какво да изгориш?

— Острова. Всички тях.

— Кои всички?

— Хората, с които работеше. Не го вършеше сам. Би трябвало да го знаеш. Със сигурност познаваш чичо си.

Това разкритие, изречено с категоричен тон, го обърка, накара го да се чувства, сякаш нищо не е направил. Не беше справедливо. Той бе пожертвал себе си.

— Не мога да ги избия до крак, за да ти направя услуга — каза той.

Тогава тя му се усмихна. Беше ужасна усмивка, устните ѝ се разтвориха като врата към ада. За пръв път от години Изриъл Пайк не се чувстваше сам. Някой бе споделил тайните му.

— Няма да тръгнем по този път — каза му тя. — Вече не.

Той не отговори. Думите ѝ още кънтяха в съзнанието му: „Свършил си едно добро дело“, както и „Бях на четиринайсет“. Не смееше да си поеме дъх. Чувстваше се притиснат по начин, който не бе изпитвал от първия си ден в килията.

Джен Салазар се наведе към него. Косата ѝ падаше над лицето и тя изрече с нисък глас:

— Ако ми кажеш да си тръгна веднага, ще си тръгна и няма да ме видиш повече. Обещавам ти.

Той ѝ вярваше. От него се искаше само да ѝ каже да си ходи. Да остави миналото в миналото. Навлажни устни, но не каза нищо.

Тя го наблюдаваше с онзи страничен поглед, който вече му бе познат, поглед на ястреб или орел. На някаква хищна птица, която, носена от въздушните течения, чака сгодния момент да се спусне отгоре с шеметна скорост и настървеност.

— Салвейшън Пойнт — каза тя. — Що за име на място като това? Какво спасение предлага то?

— Не обвинявай мястото. Островът е бил там и преди злото да го превземе.

— Откъде знаеш?

Той си помисли за нещата, които би могъл да ѝ разкаже — че дядо му е бил добър човек, че баща му не бе извършил нищо нередно, докато не затвориха Ничията зона и не превърнаха в пустош хиляда квадратни мили, идеални за риболов; че първото престъпление не е било толкова страшно, колкото второто, а второто — колкото третото. Баща му искрено бе вярвал, че ако се отърве от втората ипотека и плаща здравна осигуровка, всичко в семейната динамика би се развило по много различен начин. Искаше да ѝ обясни всичко това.

Но…

„Бях на четиринайсет“, беше му казала Джен Салазар.

— Сега е лошо място — призна накрая той и това ѝ бе достатъчно. Беше доволна от него. За пръв път ѝ бе доставил удоволствие и знаеше, че би искал да си заслужи същата реакция още веднъж.

— Ще го кажа още веднъж, за последно. Може би ще успея да те изкарам предсрочно оттук.

Свободата беше страхотна стръв, но Изриъл си помисли, че би било добре да я подмине, за да не се закачи на куката, скрита в нея.

Още пет години, мислеше си той. Повече от хиляда и осемстотин сутрини ще се събуждам в килия.

— Чувам, че си се записал в курс по фотография — каза Салазар. — И си бил доста талантлив.

Изриъл кимна.

— Мога да използвам това твое умение. Някой, който е живял на острова и е познат на местните, с фотоапарат в ръка. Мисля, че това може много да ми помогне.

Той вече клатеше глава.

— Ако ти трябва информатор, върви да търсиш другаде.

— Не ми трябва информатор. Трябва ми честен човек, който живее на острова.

— Значи просто си живея там и съм честен. Само това?

— Може би и още нещо.

— Ето на.

— Става дума да се върши добро. Мисля, че то има значение за теб. Мисля също, че това е една от причините да си тук сега.

— Знаеш ли какво? — каза ѝ той. — Защо не ме използваш за нещо друго? Избери място, което да не е Салвейшън Пойнт, и ми направи същата оферта да ме изкараш предсрочно оттук.

Тя поклати глава.

— В такъв случай не съм навит.

— Защо?

— Защото нямам доверие на хората на този остров.

Салазар отново се усмихна. Вратата към ада.

— Чудесна новина — каза тя. — Аз също им нямам.

25

Комисията по предсрочното освобождаване придвижи случая му по ускорената процедура.