Един честен човек

— Може да е имало свидетели. Ние не знаем.

— Аз не съм свидетел, нито убиец. Но ти не можеш да докажеш това. И аз не мога да го докажа.

Тя поклати глава и Изриъл имаше усещането, че се намира в центъра на мерника на снайперска пушка.

— Можеш ли да ме опазиш чист? — попита той.

— Не знам. — Тя срещна погледа му. — Ще се опитам. Но при тази ситуация не знам.

Беше негов ред да кимне. Двамата бяха споделяли тайни и мълчание от самото начало и той бе осъзнал и рисковете, и наградата. И двамата ги бяха осъзнали. Той знаеше, че ако го хванат, че ѝ помага, ще го убият. Но ѝ беше повярвал. И още ѝ вярваше. Само че, както сама му бе казала в началото на разходката им, светът се беше променил.

Втора част

Перфектен план

24

Първия път, когато Джен Салазар посети Изриъл Пайк в затвора, тя му каза, че идва във връзка с моторницата на баща му.

— Защо не я продадете? — попита го тогава. — Тя няма стойност за вас като инвестиция. Като семейна реликва ли я пазите?

Бяха сами в залата за свиждания. Салазар беше със синя униформа, Изриъл — с оранжева.

— Не виждам какво значение има наследството ми за следовател от отдел „Тежки престъпления“ — отвърна той.

— Не виждате? — попита го тя с най-ледено предизвикателния глас, който някога бе чувал.

В този миг Изриъл за пръв път изпита страх от нея. Не защото го заплашваше с нещо по линия на закона, а заради начина, по който изстреля въпроса си — с мрачен поглед, стегната челюст и равен, нетрепващ глас.

Не виждате?

— Откъде сте? — попита я той.

— От Рокланд.

— Искам да кажа, къде сте родена? Акцентът ви не е местен.

— Сигурно имате предвид липсата на акцент.

— Ще отговорите ли на въпроса ми?

— От Флорида съм. Сега живея в Мейн. Значката и пистолетът ми са зачислени от този щат. Това отговаря ли на въпроса ви?

Той я наблюдаваше, питайки се как, за бога, е стигнала до Салвейшън Пойнт и някаква отдавна неупотребявана лодка.

— Търсите да си купите моторна лодка? Да оставите полицейския живот, да си намерите някакво тихо местенце и да се отдадете на риболов?

— Увъртате, господин Пайк. Защо?

Тогава Изриъл замълча. Не спря напълно да реагира на въпросите ѝ, но отговаряше лаконично. „Нямам какво да ти кажа. Парите са си мои“ — такива неща. Тя дълго го гледа втренчено, после стана и си тръгна, без да каже дума повече. А той се върна в килията си и седна на студения под, облегнат с гръб на леглото, като се питаше кой ли е разговарял с нея и какво ли ѝ е наговорил.

Тази нощ Изриъл не можа да заспи.

Минаха три седмици и тя дойде отново. Той си помисли дали да не откаже да се вижда с нея, или да поиска обяснение за посещението ѝ, но вече му се струваше, че разбира причината. Беше нещо в начина, по който го погледна, преди да каже: „Не виждате?“. Езикът на тялото ѝ му бе казал истината в този момент. Разкрил бе силата на яростта ѝ, личния ѝ интерес да задава тези въпроси. Опитала се бе да скрие това от него и почти бе успяла. Почти. Той си спомняше мрачната искра в очите ѝ, потрепването на стегнатия мускул на челюстта, затова се върна в стаята за свиждания и отново седна насреща ѝ. Този път тя не беше с униформа. Облечена беше с тениска и износено кожено яке, без грим, недоспала.

— Харчиш много пари — каза му, — за да поддържаш една лодка, която бездейства.

— Какво те е прихванало, по дяволите, та идваш тук да ми досаждаш отново? Няма ли навън хора, които се нуждаят от помощта на полицията?

Беше грешка, че зададе този въпрос. Лицето ѝ се промени и Изриъл видя това, а тя разбра, че го е видял. За пръв път между тях протичаше комуникация. Започнаха да се разбират — не с думи, а с един-единствен разменен миг на действие и реакция, на безмълвен призив и отклик, при които всеки научи по нещо за другия.

— Намерението ми е да помагам — каза тя. — Не се безпокой за това.

— Радвам се да го чуя. Не съм сигурен обаче как с идването си дотук ще постигнеш това.

— Аз съм любознателна жена. Ничията зона е затворена. Там няма повече нужда от голяма, бърза моторница. Защо я пазиш?

— Ами тук не ме притискат срокове.

— Глупости. Имаш подробни планове какво да правиш с тази лодка.

— Все някога ще изляза. Ще е добре да я имам подръка.

— Още пет години.

— Както казах, все някога.

— Не я ли искаш по-скоро?

Той не отговори. Усещаше погледа ѝ върху себе си.

— Защо го уби? — попита тя.

— Кого?

И сам не разбра защо избра този идиотски отговор освен като израз на фалшива закоравялост, каквато се придобива в затвора: никога не отговаряй откровено на зададен въпрос, нямай доверие никому. Сякаш недоверчивостта беше определяща черта на коравия мъж, докато истината беше диаметрално противоположна.

— Защо? — попита отново тя.

— Имах кофти ден.

— Това ли е причината? Кофти ден?

— Ами да.

— Не мисля, че е това.

— Какво знаеш ти по въпроса?

Очите ѝ, два обсидиана, бяха приковани в неговите, когато каза:

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм била на тази лодка?