Един честен човек

— Ако ти трябва помощ, за да ги откриеш, можем да започнем още сега, но това означава да се довериш и на други полицаи освен на мен. Защото аз нямам представа какво, по дяволите, се е случило там.

— Някои от другите ти информатори знаят ли нещо повече?

— Нямам други информатори.

Стори му се, че тротоарът под него се залюля. Сложи ръка на стълба с бутона за пешеходния светофар, като се опитваше да се съсредоточи върху хладния допир на метала, да попие тази хладина в мозъка си. По шосе №1 боботеха коли. Салазар мълчеше.

— Това, с което разполагаш — каза накрая той, — съм аз. И толкова? Това ли е общият сбор на всичко, което можеш да извадиш.

— Ще намеря още.

— Какво имаш сега?

Салазар стоеше неподвижно, вперила поглед в хоризонта, сякаш очакваше нещо да се появи в далечината.

— Имам теб — каза тя. — Това е.

23

Изриъл усещаше вътрешностите си изтръпнали и тази странна безчувственост се предаваше отвътре навън, сякаш беше напомпан с райски газ. Най-после светофарът светна зелено. Не беше сигурен, че ще успее да пресече улицата, но когато Салазар тръгна напред, той влезе в крачка с нея.

— Не ме изоставяй точно сега — каза тя. — Не изпадай в паника, по дяволите.

— Да не изпадам в паника? Та аз съм съвсем сам, работя с ченге срещу други ченгета и съм единственият човек на света, който…

— Говори по-тихо.

Когато беше ядосана, Салазар умееше да държи главата си извита на една страна, като ястреб, и да гледа събеседника си странично и някак отгоре. Притежаваше удивителна и плашеща увереност. Той си спомни как се бе почувствал първия път, когато видя това — тогава беше в затвора и тя го намери там. Спомни си онези мигове, спомни си, че му бе казала повече от необходимото, и до момента той ѝ бе вярвал. Навлажни устни и зададе въпроса, който щеше да го спаси или погуби:

— Имаш ли доклад от балистичната експертиза?

Тя се намръщи.

— Какво?

— От балистична експертиза. Какви огнестрелни оръжия са използвани.

— Защо ме питаш?

Бяха стигнали до участък от железопътна линия, който стигаше до самия морски бряг. Изриъл се спря до разпръснатата отстрани сгурия и се обърна с лице към нея.

— Защото оръжията може да ни създадат проблеми. — Ето че го изрече: онова, което не ѝ бе казал досега, понеже не бе имал тази възможност. Онова, за което се бе опитвал да не мисли от мига, в който видя първия труп.

И седмия.

— Какви проблеми? — попита Салазар.

— Може би знам откъде идват тези оръжия.

— Какво?!

С усилие на волята той не измести поглед от лицето ѝ.

— Безпокоях се за жените. Отказваха да говорят с мен, но бяха загазили, това се виждаше ясно, и аз…

— Изриъл… — Тя се наведе към него, сключила длани на гърдите си, сякаш казваше молитва. Може би наистина се молеше.

— Не виждах как това може да им навреди — каза той.

Думите му едва се чуваха, но цялото ѝ тяло се люшна назад, сякаш я бе зашлевил. Тя се извърна в бавен полупирует, докато едната ѝ ръка се вдигаше към козирката на полицейската шапка. Постоя известно време така, загледана по протежение на релсите, с гръб към него. Когато заговори, гласът ѝ беше тих.

— Откъде взе тези пистолети?

— Бяха на баща ми.

Тя наведе глава. Изриъл видя как раменете и гърбът ѝ се надигнаха и смъкнаха надолу, чу я как изпусна въздух. Страхът, който издиша заедно с въздуха, се просмука в него и изпълни корема му с лед.

— Притесних се за тях — каза той. — Бяха само двете, а не знаех в каква ситуация ще се озоват. Бяха уплашени, бяха сами и…

— И ти си ги въоръжил.

Изриъл я гледаше, опитвайки се да измисли обяснение. Да ѝ опише какво е усетил, докато им говореше, виждаше страха им и се сблъскваше с мълчанието им. Уверенията му, че познава едно добро ченге, ги бяха накарали да се изсмеят на глас, сякаш е безнадежден глупак. Искаше да ѝ опише как се е почувствал, когато онази, представила се като Мари, му каза, че ако наистина го е грижа за тяхната безопасност, ще им даде оръжия.

— Ти си ги въоръжил — повтори Салазар, сякаш самите думи бяха неразбираеми за нея.

— Казах си… за самозащита. Не съм очаквал да ги използват. Никога не съм си представял такова нещо.

— Дал си им пистолети и не си ми казал.

— Кога да ти кажа? В полицейския участък ли? Когато дойде в дома ми със Стърлинг? Нямам телефон, нямам как да ти съобщя каквото и да било, ако не се срещнем лично, а когато се качих на яхтата онази сутрин… беше вече късно.

— Да. Било е късно.

Салазар свали слънчевите си очила. В очите ѝ не бе останало нищо от ястребовия поглед. Бяха очи на сърна, застанала на осевата линия на шосе между бясно движещи се коли.

— Ако тези пистолети бяха попаднали в ръцете на полицията, сега щеше да си в затвора.

— Досетих се.

— Когато отиде на яхтата онази сутрин, не ги ли видя?

— Видях много трупове, но не и пистолети.

Тя прекара длани по очите си, после захапа върховете на пръстите си като дете, което се насилва да запази спокойствие или мълчание, или и двете.

— Дали са го направили те? — попита тя. — Дали са били в състояние да убият седем мъже?

Изриъл беше вперил поглед в релсите, водещи към морето.

— Някой го е направил.