Един честен човек

Имал бе пълно доверие на Салазар и никакво на Карузо. Второто му се струваше по-естествено. Той знаеше как да разговаря с мъж, който със сигурност ще го излъже, с мъж, пристъпващ към разговора с ясни цели и пълно отсъствие на морал. Карузо просто трябваше да види в Изриъл партньор, а не пионка. Това нямаше да стане без малко убеждаване. Този човек си мислеше, че държи в ръцете си всички лостове. Или може би бе време Изриъл да се примири с ролята си. Да бъде пионка, както на Салазар, но този път съзнавайки, че е такава. Да се тревожи само за себе си. Винаги е по-лесно да се ориентираш в света, когато си сам. Нямаше спасение на това място със сбъркано име и само глупак би се върнал на него с надежда.

Хайде да те няма сега.

Това беше една мантра, в която бе готов да повярва.

37

На следващата сутрин бащата на Лаймън отиде на работа. Преди да тръгне, се качи горе и застана на прага на стаята му, като го гледаше вторачено.

— Днес си стой вкъщи. Хич не си и помисляй да излизаш, ясно ли е? Имаш синина на лицето и рана на ухото, ще вземе някой да си помисли нещо, дето не е истина.

Дето не е истина. На Лаймън му се прииска да попита баща си как така истината може да не е истина, но се сдържа. Истината обикновено носеше на баща му само неприятности.

Той кимна, изчака го да тръгне на работа, после се измъкна изпод завивките, облече се, хукна надолу по стълбите и излезе навън. Въпреки ранния час беше горещо. Твърде горещо. Във въздуха се усещаше онази гадна лепкавост, която идва при пълно безветрие, макар че на един остров вятърът никога не спираше напълно. Предвещаваше скорошна гръмотевична буря.

Той мина между дърветата и слезе по камъните към къщата на Пърсел. Шперплатът си беше на мястото, къщата беше притихнала и неподвижна, чуваше се само шумът от прибоя, глухите удари на вълните в брега и клокоченето на оттичащата се вода.

Лаймън почука.

— Секира?

Нищо.

— Секира? — повтори по-силно той.

— Да, Лай-мен. — Гласът ѝ звучеше немощно.

Той отмести листа шперплат от касата на вратата, очаквайки да я завари права, с брадва в ръка, но тя беше на канапето.

— Съжалявам, че не можах да дойда снощи да те видя — каза той. — Баща ми си беше вкъщи и се боях…

Млъкна, когато се приближи достатъчно, за да вижда лицето ѝ. Едното ѝ око го гледаше изпод къдрицата тъмна коса, другото беше скрито, притиснато към възглавницата на канапето. По челото ѝ имаше едри капки пот, маслинената ѝ кожа беше с цвета на мръсен сняг.

— Какво ти е? — попита той. — Болна ли си?

— Кракът ми е зле — каза тя.

Тогава той видя, че е свалила бинта от лявото си стъпало и раната отново зее отворена, ако изобщо някога се бе затваряла, а месото от двете страни беше със сивкав цвят, преливащ в синьо-зеленикаво. Мъртва тъкан. И то мъртва надълбоко, не само на повърхността. От раната изтичаше кръв, примесена с нещо жълто.

— Инфекция — каза простичко тя. — Скоро ще стане лошо.

— И сега изглежда ужасно.

Секира вдигна поглед към него.

— Да — каза. — Но ще стане още по-ужасно. — Едва тогава забеляза неговите рани. — Ела насам — заповяда му.

Той пристъпи към нея. Тя докосна лицето му и плъзна пръсти по него с деликатността на човек, познаващ болката.

— Кой ти причини това? — попита го.

— Не е страшно. Не като крака ти.

— Кой? — попита настойчиво тя.

Той извърна глава.

— Баща ми.

Върховете на пръстите ѝ проследиха белега по бузата, после се прехвърлиха на ухото, напипаха цицината на главата му, оставена от токата на колана. Той я чу как въздъхна. Не драматично, а по-скоро примирено.

— Защо? — попита го.

Лаймън вдигна рамене, после направи жест като човек, вдигащ бутилка към устата си.

— Полицаят, който дойде вчера — каза тя, — какво ви пита?

— Нищо, свързано с теб. Разпитваше за някакъв човек на име Изриъл Пайк.

Лицето ѝ се промени — името явно ѝ беше познато, но не изглеждаше уплашена, а по-скоро любопитна.

— Познаваш ли го? — попита Лаймън.

— Не много добре.

— Но го познаваш, нали? Познаваш някого на Салвейшън Пойнт.

Това го разтревожи, защото по някакъв начин я правеше в по-малка степен негова тайна.

— Трябва ми помощ за крака, Лай-мен — каза Секира, без да отговори на въпроса му.

Той посегна към шишенцето с кислородна вода, но тя поклати глава.

— Нещо по-силно. Или по-добро.

Лаймън не знаеше кое е по-добро, а само, че не разполага с нищо друго. Беше изразходвал аптечката за първа помощ у тях.

— Ще трябва да купя нещо — каза той.

Тя изтълкува погрешно колебанието в гласа му.

— Ще ти дам още пари.

Сякаш това решаваше проблема. Само че проблемът не беше в парите, а в това как да стигне до магазина на Дар, нарушавайки заповедта на баща си.

Но като погледна крака ѝ, видя още по-големия проблем. Раната изглеждаше ужасно и той долови леката, но противна миризма на развалено, както мирише рачешка черупка, оставена на слънце върху скалите.

— Сега е отлив — каза той. — Мога да пресека.

Тя не го разбра.

— Ще отида за лекарство.

Докосна отеклото си ухо и си каза, че собствените му рани са дар от Бог. Те бяха обяснението, което щеше да даде в бакалията на Дар.

38