Един честен човек

Водата беше още ниска и той можеше да стигне до Салвейшън Пойнт, без да се намокри, но трябваше да побърза, защото приливът наближаваше. При Дар беше пълно с хора, няколко души бяха насядали около бара, още двама-трима купуваха провизии. Той се шмугна в задната част на магазина, спря се пред хладилната витрина за бутилка вода и две оранжади, после отиде при щанда със средствата за първа помощ.

Постави в кошницата си две шишенца кислородна вода, после огледа останалото — малки джобни опаковки бенадрил, адвил и пептобисмол. Пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и тръгна към касата.

Дар беше в далечния край на бара и зяпаше телевизора над главите на насядалите клиенти, но като видя Лаймън, веднага отиде при него.

— Добро утро, капитане, днес ще задуха яко, а, какво ще кажеш? Нищо по-хубаво от една лятна буря. — Тя понечи да се усмихне, но тогава видя лицето му и усмивката ѝ замръзна. — Какво е станало, момчето ми?

Лаймън попипа разсеяно бузата си.

— Играех си на скалите — каза той. — Много съм тромав.

Благите очи на Дар се натъжиха. Не каза нищо, но явно разбираше прекрасно, че я лъже, и бе разочарована от него.

— Не е толкова зле — продължи Лаймън, — но имам кофти рана на ухото. — Погледът на Дар се прехвърли на ухото му и той съжали, че е привлякъл вниманието ѝ към спечената кръв, затова добави: — Но най-зле е положението със стъпалото ми. Там е големият проблем.

— Стъпалото ти.

— Да. Тъй че, викам си, дали знаеш какво мога да си сложа на стъпалото, за да спра инфекцията? Имаш ли нещо? Доста е зле положението.

— Може ли да го видя? — попита Дар и Лаймън се вцепени; стомахът му се сви на топка.

— Не… не е за показване.

— Би било добре да хвърля един поглед, за да преценя дали е толкова сериозно, че да идеш на доктор.

— Не е, просто трябва да сложа нещо на раната.

Дар наклони глава на една страна, огледа белега на бузата му и хваналата коричка рана на ухото. Гласът ѝ беше нисък и тих, когато го попита:

— Капитане, това има ли връзка с чорапите?

Отначало Лаймън не разбра въпроса ѝ.

— Не трябваше да го правиш — каза Дар. — И аз бях длъжна да те спра. С такива шегички дърпаш лъва за опашката.

Тогава Лаймън си припомни историята, която бе съчинил на място за чорапите с надписи АКО ЧЕТЕШ ТОВА и ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО на стъпалата. Беше ѝ казал, че ще ги подари на баща си като шега. Трябваше да помни лъжите си. Не обичаше да лъже и никога нямаше да стане изпечен лъжец.

— Чорапите нямат нищо общо — каза той. — Аз дори не му ги дадох.

Дар не изглеждаше убедена.

— Лаймън, виждала съм много деца, паднали на скалите. Аз самата съм падала там. Тези белези не са от игра на скалите, нали? Кажи ми истината.

Лаймън мразеше да лъже, особено жена с такова мило лице.

— Нищо ми няма — каза той. — Честно. Просто искам нещо за раната, за да не се инфектира.

Дар го погледна още веднъж, въздъхна, изправи се и посегна към лавицата с медицински консумативи зад тезгяха. Свали шишенце с антибиотична паста, превръзки и още нещо, което се наричаше „физиологичен разтвор за промиване на рани“. Постави всичко на тезгяха, без да каже дума.

Лаймън си мислеше: по-силно или по-добро.

— Нямаш ли нещо по-силно? — каза той.

Дар не отговори веднага. После попита:

— Толкова ли е зле?

Лаймън кимна. Беше твърдо решен да не заплаче пред нея, но тя виждаше, че с мъка сдържа сълзите си, и това сигурно помогна, защото му каза:

— Изчакай тук.

Остави го на касата, мина през летящата врата и продължи към кухнята и склада. Докато чакаше, Лаймън си пое дъх и избърса очи с опакото на ръката си.

Дар се върна и със сериозно изражение постави на тезгяха малко оранжево флаконче.

— Ако положението е наистина зле, вземаш едно хапче от тези, после идваш отново при мен и заедно отиваме на доктор. Това е стар антибиотик, няма да ти навреди, но аз не съм доктор, дявол да го вземе. Не би трябвало да правя това.

— Не ми трябва доктор. Благодаря ти, Дар, благодаря ти. — Лаймън стисна флакончето в шепа.

— Най-напред направи промивка с физиологичния разтвор — каза тя, докато му слагаше нещата в хартиена торба. — Няма да мине от само себе си, Лаймън. И не говоря за раната или за инфекцията, а за по-големия проблем. Разбираш ли ме?

— Да — каза той, докато ѝ подаваше няколко банкноти.

— Е, добре. — Дар маркира сумата на касовия апарат и му върна рестото. — Щом разбираш, че няма да мине от само себе си, значи разбираш също, че ще ти трябва помощ. Винаги съм насреща, ако имаш нужда от мен.

Лаймън пое хартиената торба от ръката ѝ и мушна вътре флакончето с таблетките.

— Благодаря ти.

Дар му кимна с умислено, тъжно изражение и го изпрати с поглед до вратата.

По обратния път към къщата на Пърсел той се спря на два пъти, за да се убеди, че не го следят. Не видя никого, но имаше чувството, че е предизвикал съдбата, като акробат, ходещ по въже, който е направил грешно движение.