Един честен човек

Лаймън направи крачка вляво, към кухнята, и баща му тръгна натам, за да му прегради пътя. Бяха на метър един от друг и Кори се движеше уверено, защото беше трезвен. Лаймън беше бърз, но бе успявал да надбяга баща си само когато той беше пиян. А сега той идваше към него, преграждаше му пътя за бягство към кухнята, докато старата салонна масичка беше преграда към входната врата, което означаваше само една възможна посока — вдясно. Но той не искаше да бяга натам, където беше Секира.

Кори Ранкин направи още една крачка напред, вече с вдигнати юмруци. През зейналата дупка проблесна мълния, която приличаше на ярък знак за авариен изход. Лаймън трябваше да действа бързо. По-бързо откогато и да било през живота си.

— Ела тук! — каза баща му.

Лаймън побягна.

Знаеше, че не може да прескочи масичката, беше твърде дълга за един скок, затова се метна върху нея, за да я използва като трамплин, от който да се хвърли към дупката. Озовеше ли се навън, щеше лесно да надбяга баща си. Просто трябваше да мине през тази зееща дупка.

Стъпи върху масичката, оттласна се с крак, чу как едно от старите дървени крачета изпука под тежестта му и полетя напред като отчаян състезател по бягане с препятствия.

Кори го улови във въздуха, като го сграбчи с едната ръка за тениската, а с другата — за дъното на панталона. Набраната от Лаймън скорост го накара да залитне, но той не го изтърва. Завъртя се на място и за един странно блажен миг на Лаймън му се стори, че отново е мъничък и с баща му си играят на самолет. Кори никога не го бе изпускал в тези игри, докато беше малко дете.

Но днес го хвърли.

Лаймън прелетя във въздуха над строшената салонна масичка и канапето и се блъсна в стената. От удара на тялото му в гипсокартона зейна дупка, от която се посипаха гипс и прахоляк; въздухът излезе със свистене от дробовете му и от главата до петите го прониза остра болка. Той падна на пода в сгърчена, задавена купчина.

— Ти ме накара да го направя — каза баща му. — Защо, дяволите да те вземат? Реши, че всичко е на майтап, така ли? Ама май сега вече не мислиш така, а?

Пристъпи към Лаймън, чу се звук от кожен колан, изнизван от памучни гайки, и дрънчене на метална тока. Лаймън се сви на кълбо и закри главата си с ръце. Позната поза. После токата на колана дрънна по пода. Той изпита временно облекчение: Май ще ми се размине. Съвестно му е, че ме запрати в стената, затова приключи за днес, няма да ме бие повече.

Когато надникна между пръстите си, видя, че баща му е коленичил до строшената салонна масичка и се мъчи да откърти един от краката ѝ. Не беше пуснал колана, защото е приключил с боя; беше се отказал от него, защото не бе достатъчно жестоко като оръжие.

Лаймън затвори очи, закри ги с ръце, като се опитваше да се свие на малка, корава топчица, да се подготви за болката, и тогава в съзнанието му за пръв път се прокрадна парализиращата мисъл: Той може да ме убие, наистина може да ме убие. Чу изпращяването на дървото, когато баща му откърти крака на масичката, чу трите тежки стъпки, докато той прекосяваше стаята, и трясъка на гръмотевицата, която разцепи небесата.

При първия удар извика от болка, примесена с облекчение. Облекчение, защото ударът не беше от дърво върху кост, а по-скоро тежък, несръчен опит за ритник в краката му. Не, не беше ритник. Нещо тежко бе паднало върху краката му и остана там неподвижно.

Той свали длан от лицето си, надигна глава и видя баща си, легнал безжизнено отгоре му, а над него се беше надвесила тя с брадвата в ръка.

46

Лаймън се оттласна назад, към ъгъла на стаята, за да се измъкне изпод баща си, който не помръдваше. Когато блесна поредната светкавица, видя кръвта, която капеше от скалпа му; едри червени капки падаха тежко по протритите дъски на пода. Първата му мисъл, кристално ясна в безумието си, бе: А толкова труд положих да почистя.

После погледна към Секира.

Тя стоеше втренчена в Кори и на лицето ѝ беше изписана смесица от ужас и омраза.

— Той е лош човек — каза тя. Ръката ѝ с брадвата беше отпусната до крака ѝ.

Кори Ранкин беше на пода и нямаше да се изправи скоро. Ако се съдеше по струята кръв, която шуртеше от тила му, може би никога.

Секира за пръв път погледна Лаймън; безумното изражение на лицето ѝ контрастираше с неподвижността на тялото ѝ.

— Баща ти? — попита невярващо тя. — Това е баща ти?

— Да.

— Той е много лош човек. Трябва да го знаеш.

— Знам го — прошепна Лаймън, но погледът му беше напрегнат; отново извърна глава към баща си и видя кръвта. Откъде се бе взела толкова много кръв за толкова кратко време? Зави му се свят и той залитна напред, като си мислеше, че ще повърне. Задави се, тялото му се сгърчи в спазъм и нова силна болка прониза рамото му. Видя още кръв, този път на пода пред себе си, и си даде сметка, че капе от носа му.

Секира каза с глас, който беше тих, но някак по-зловещ от бушуващата буря:

— Не мърдай. Дай да видя.