Един честен човек

Тя прекрачи тялото на Кори Ранкин, сякаш изобщо го нямаше, пусна брадвата на пода и пристъпи към Лаймън. Коленичи, косата ѝ бръсна бузата му и се обагри в червено от кръвта му. Докосна лицето му, после тила, прекара ръка по гръбнака и раменете му, като опипваше навсякъде с нежни, но силни, уверени пръсти.

— Нищо счупено. Голям късмет — каза накрая тя, стана и се дръпна встрани.

Той отново можеше да вижда баща си, рухнал на пода, дясната му буза притисната към дъските, устните му издадени напред, сякаш за да подсвирне. Кръвта вече бе образувала голяма локва около главата му. Дъждът нахлуваше на талази и заливаше дюшемето, а къщата се тресеше от вятъра. От лятната жега нямаше и следа. Бурята беше донесла леден въздух.

Лаймън се надигна, извърна глава и замръзна — този път не от болка, а от вида на стената. Гипсокартонът беше хлътнал навътре и вдлъбнатината беше с формата на тялото му — глава, рамо и един крак. Приличаше на картинка от комикс.

Баща му бе извършил това. Беше го грабнал и запратил към стената с такава сила, че Лаймън за малко не я бе пробил.

Секира се върна с две навлажнени от дъжда хавлиени кърпи. Притисна едната към лицето му и постави ръката му върху нея да я задържи, после се обърна към безжизнения му баща и го огледа преценяващо, преди да покрие главата му с другата кърпа и да я увие плътно около черепа му. Направи го доста по-грубо.

— Използвах гърба — каза тя.

Минаха няколко секунди, преди Лаймън да се досети, че е имала предвид тъпото на брадвата.

— Благодаря ти — каза той.

— Не трябваше с гърба — каза тя. — Той е много лош човек.

— Знам — каза Лаймън.

— Помислих си, че може да те убие.

— Аз също.

И тогава той най-после заплака.

Тя дойде при него, накуцвайки, приседна на пода и го взе в прегръдките си.

— Той е твой баща — прошепна и по тона ѝ Лаймън си каза, че го напомня на себе си, а не на него. Самата идея баща да запрати сина си в стена ѝ се виждаше невъобразима. Тя го повтори още веднъж, четири прости думи, съдържащи в себе си едновременно смайване и ужас: — Той е твой баща.

— Мъртъв ли е? — попита Лаймън.

Тя го погали по косата, после погледна неподвижния мъж на пода с увита в окървавена кърпа глава и прошепна:

— Не знам.

— Той щеше да ме убие — каза Лаймън.

— Боя се, че да. Трябваше да ти помогна.

— Щеше — каза Лаймън. — И ще ме убие. Ако не днес, скоро. Той ме мрази. Не знам защо, но ме мрази.

— Мрази себе си — каза тя. — Повярвай ми.

— Ти откъде знаеш?

— Защото го познавам.

— Познаваш лоши хора — каза Лаймън. — Това имаш предвид. Познаваш други лоши хора.

— Не. Познавам него.

Той я погледна стъписан.

— Познаваш баща ми?

Секира кимна.

— Откъде?

Тя не отговори. Не помръдна.

— Откъде? — повтори Лаймън и се изправи, почти забравил болката. — Откъде познаваш баща ми?

Никога не я бе виждал толкова смутена. Тя затвори очи, прехапа долната си устна, после той получи отговор на въпроса си не от нея, а от мъжки глас през вратата:

— Държал я е в плен. Оттам го познава.

Лаймън и Секира извърнаха едновременно глави към вратата, а мъжът, застанал там с гръб към бурята, вдигна двете си ръце с дланите нагоре:

— Аз съм, Жаклин. Изриъл Пайк. Дошъл съм да ви помогна.

47

Като чу собствените си думи, на Изриъл му идваше да се изсмее. Прозвучаха му като онзи стар виц, в който най-ужасното нещо, което човек можел да чуе, било: „Аз представлявам държавата и съм дошъл да ви помогна“. Изриъл Пайк дошъл да помогне? Отдавна за никого на Салвейшън Пойнт не беше от помощ да си има вземане-даване с него.

Той пристъпи навътре в къщата. Жаклин вдигна брадвата от пода, където я бе пуснала до тялото на Кори Ранкин.

— Навремето поставих пистолет в ръката ти — каза той. — Сега не ме е страх от твоята брадва.

Тя се надигна бавно от мястото си, без да го изпуска от поглед, и протегна ръка към момчето, което се притисна към нея, наблюдавайки Изриъл със страх и недоверие.

Така се беше подредил животът на Изриъл Пайк, откакто се бе върнал на острова. Страх и недоверие. Беше дошъл да помогне, но никой не му вярваше. Убиеш ли някого, плащаш за това, докато си жив, помисли си той и отново му се прииска да се изсмее. Почувства някакво опиянение, зави му се свят, докато гледаше трупа на мъжа, когото бе дошъл да спре, да реши проблема, както си въобразяваше. Очите на Кори Ранкин гледаха безжизнено, свитите му устни бяха притиснати между пода и зъбите. Приличаше на препарирано бясно куче.

Изриъл можеше да му причини същото, ако нещата се бяха развили другояче. Беше хранил някакви илюзии за план, който му харесваше, но в действителност бе дошъл тук с парче маркуч, пълно с чакъл, и завити в изолирбанд монети с намерението да удря кучия син, докато научи нещо за съдбата на Жаклин и Мари. А сега Кори беше мъртъв — убит от Жаклин.

Изриъл заобиколи внимателно локвата кръв, коленичи и постави върховете на облечените си в ръкавица пръсти върху шията на Кори. Нямаше пулс. Вдигна глава и видя, че момчето го гледа въпросително.

Изриъл поклати глава.

— Трябваше да го направя — каза Жаклин.