Един честен човек

Изриъл приклекна, за да го погледне в очите, и попита:

— Знаеш ли кой съм аз?

Избягвайки погледа му, Лаймън кимна.

— Е, добре. Тогава вероятно знаеш, че съм бил в затвора за убийство, нали?

Той отново кимна.

— Убих баща си — каза Изриъл. — Това чувал ли си го?

Лаймън не отговори, но най-после го погледна в очите.

— Можеш да ми вярваш — продължи Изриъл. — Разбирам.

Очакваше в един момент момчето да се поддаде на чувствата си, да избухне в плач, да изпадне в истерия — шокът е нетрайна превръзка за душевни рани — но дотогава щеше да мине време. Освен това то му се струваше закоравяло по начин, неподхождащ на едно дете. И явно имаше доверие на Жаклин.

— Откога си тук? — попита Изриъл, обръщайки се към нея.

— От няколко дни.

— Идваш от „Мерео“?

Мълчание.

— Чу ли за сестра ти?

Тя преглътна и промълви:

— Да, чух.

— Съжалявам.

Жаклин отново понечи да придаде хладно безразличие на погледа си, но после омекна и кимна. За момент му се стори, че вижда момичето, което е била в началото на ужасното ѝ пътуване дотук. После си помисли, че това пътуване е било прекалено дълго, за да си спомня самата тя някогашното момиче.

— Кой те е бил? — попита Лаймън и трябваше да минат две-три секунди, преди Изриъл да се сети, че въпросът е отправен към него. След като видя какво се бе случило в тази стая, не бе трудно да забрави боя, който сам бе отнесъл.

— Едни приятели на баща ти — отвърна той.

Лаймън не изглеждаше изненадан. Кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това и то бе увеличило доверието му към него.

Изриъл поглеждаше ту Жаклин, ту момчето, ту трупа на пода.

— Разкажете ми точно как се случи и ще видя мога ли да помогна.

— Не можеш — каза Жаклин.

— Е, добре. Тогава си тръгвам, а вие останете да чакате Стърлинг да ви дойде на помощ.

Тя беше чувала за Стърлинг. Изриъл го видя по лицето ѝ и по ръката, която се стегна около дръжката на брадвата.

— Имаме избор между две възможности — каза той. — Не съм сигурен дали някоя от тях изобщо ми харесва, затова няма да ви карам да ги харесате и вие. Но може да са по-добри от това, което имате сега. На яхтата са били убити седем мъже, някои от които с пистолетите, които дадох на теб и сестра ти. Тук, на пода, лежи още един убит с оръжието, което държиш в ръката си. Може би си струва да обсъдим възможностите пред нас, докато тук сме само тримата, Жаклин.

Жаклин разтвори пръсти и остави брадвата да падне на пода. Тя изтрака и полегна на една страна сред локвата кръв. Жаклин обви ръка около момчето и каза:

— Трябва да седна.

Отидоха заедно до канапето. Тя продължаваше да притиска Лаймън до себе си. Той я погледна и каза тихо:

— Жаклин?

— Това е истинското ми име, да. Жаклин Пикар. Ти избери как да ме наричаш, Лай-мен.

На него сякаш му бе нужно време да помисли.

— Кой друг стреля на яхтата? — попита Изриъл. — И други пистолети ли имахте?

Жаклин поклати глава.

— Един от мъжете, които бяха там.

— Кой?

— Не му знам името. Дойде с онзи, на когото имахме снимки.

— Снимки ли?

Тя срещна погледа му.

— Имахме снимки на онези мъже. Това бяха билетите за мен и Мари.

Изриъл прекрачи трупа и седна на един от кухненските столове. Извади парчето маркуч и завитите в изолирбанд монети от джобовете си и ги постави на масата. Подпря лакти на коленете си и попита:

— Защо не ми кажеш какво се случи, след като ти дадох пистолетите? И ще преценим какво да правим.

— Нищо няма да преценим. — Гласът ѝ звучеше немощно и примирено. — Нещата отидоха твърде далече, за да поправим станалото.

— Покажи му — каза внезапно Лаймън. Гласът му стресна еднакво и двамата. — Покажи му стаята. Това ще окаже влияние.

Жаклин се извърна към него, сякаш се готвеше да спори и да отхвърли идеята, но видя на лицето му нещо, което я накара да размисли. Двамата се спогледаха мълчаливо.

— Да — кимна тя. — Ще окаже.

48

Изриъл Пайк никога не бе вярвал в духове, преди да влезе в затвора. Всъщност до деня, в който го преместиха в друго крило. Един надзирател го придружаваше по дългия, застлан с плочи коридор, докато неговото съзнание беше изцяло погълнато от книгата, която четеше в момента. Беше трилър от Лори Рой, който му предоставяше възможност за бягство от неговия свят в друг, по-хубав. Но нещо привлече вниманието му към празната килия, край която минаваха, може би самият факт, че е празна — затворите в Мейн бяха пренаселени, както и навсякъде другаде в Америка. Когато погледна вътре, долови нечие присъствие. Нещо мина през решетките и се отърка в него; беше някакво физическо усещане — ненатрапчиво, но достатъчно силно, за да го накара да обърка крачките си. Беше като случайно мимолетно докосване на непознат, с когото се е разминал твърде близо по тротоара, само дето почувства внезапен студ, като от допир до сух лед.

Надзирателят — казваше се Брайън Фриймън — беше добър човек, един от малкото такива, и не му се скара за препъването. Просто проследи погледа му в празната килия и попита:

— Познаваше ли го?

— Кого?

— Чизмър. Умря тук тази нощ. Приятел ли ти беше?

Изриъл никога не бе разговарял с Чизмър, но се улови, че кима.