Един честен човек

Това бяха първите думи, които някой от двамата бе казал след появяването на Изриъл. Той бе минал през къщата на Ранкин, откъдето бе чул гласове откъм съседния имот, за който си бе мислил, че е изоставен. Тръгнал бе по посока на звуците, без да знае какво ще завари там, но със сигурност не очакваше това.

— Тя трябваше да го направи — потвърди Лаймън. — Той ме нападна. Мисля, че щеше да ме убие.

Момчето изрече последните думи със сърцераздирателно спокойствие и примирение. Изриъл си каза, че на това дете не за пръв път му минава мисълта, че баща му ще го убие, но за пръв път е било убедено в това.

Докато го гледаше, изпита странно чувство на неизбежност. Вятърът и дъждът го блъскаха в гърба и на него му се струваше, че едва ли не бурята се е извила над студеното море с едничката цел да го доведе в тази стая, при тези хора. Това усещане не му харесваше. Би предпочел да е сам, да има контрол върху насилието, което би могло да се случи, а не да бъде довян от вятъра, за да види последиците.

Когато човек е сам, практически няма от какво да се бои.

Но той вече не беше сам.

Те го наблюдаваха мълчаливо и чакаха. Жаклин стискаше в едната си ръка брадвата, а в другата — ръката на момчето. Изриъл огледа стаята — счупената масичка, чийто крак се търкаляше по пода до безжизнените пръсти на Кори, засъхващата кръв върху насиненото лице на момчето, вдлъбнатия гипсокартон на стената над канапето.

— Това е от мен — каза Лаймън, проследил погледа му. — Той ме хвърли.

Изриъл погледна праха върху насиненото му подпухнало лице, досети се, че е от стената, и усети как кръвта във вените му се сгъсти и започна да тече по-бавно. Не поглеждаше към трупа на Кори Ранкин, защото не беше сигурен дали няма да вдигне крак, за да зарита мъртвец.

— Тя ли го спря? — попита той, докато оглеждаше вдлъбнатата стена, очертанията на сина, хвърлен от бащата, като негатив на снимка.

— Да — отвърна Лаймън.

Изриъл въздъхна, отдръпна се от трупа и се опита да мисли. Да смели колко бързо са се променили нещата. Зад него вятърът продължаваше да навява дъжд в стаята и на пода се бе образувала локва, розовееща от кръвта на Кори.

Неизбежно, каза си той. Моето присъствие в тази стая е неизбежно, както и тяхното. Досега са ни носили различни бури, но в един момент е трябвало да се сблъскат. И ето ни сега.

Реши да възпре вятъра и дъжда, доколкото бе възможно. Да вижда само стаята и хората в нея, нищо друго. Да забрави за големия див свят навън, където би могъл да изчезне сам.

Когато тръгна към вратата, Жаклин пристъпи напред с брадвата в ръка.

— Ще затворя — каза той, обърнат с гръб към нея. — Ако ще използваш това нещо, сега е моментът.

Намести пропукания лист шперплат в касата на вратата, с което донякъде спря дъжда. Чувстваше се странно спокоен, едва ли не приповдигнат, както веднага след като понесеше първия удар при сбиване. Беше време за отговор, това бе всичко и опростеността на ситуацията му носеше облекчение независимо от залога. След проливането на първата кръв светът ставаше по-малък. За момент поне човек имаше усещането, че може би е в състояние да контролира нещо.

Изриъл отново се обърна към тях. Жаклин го гледаше тревожно. Беше облечена с широко долнище на анцуг и суичър; стъпалата ѝ бяха бинтовани. Лицето ѝ беше бледо и изпито, сякаш от много време насам не се бе показвала на слънце. Тя не му се бе доверила преди убийствата на „Мерео“, отношението ѝ сега едва ли беше по-различно, но динамиката се бе променила. Сега той можеше да излезе навън и да повика полиция и не на него, а на нея щеше да се наложи да отговаря на въпроси.

Да повика полиция.

Такъв очевиден избор.

Защо бе затворил вратата, след като простото решение бе да я остави отворена и да излезе през нея? Вместо това той стоеше при тях, за да го премаже същата каменна лавина.

Ами тръгвай, хайде. Махай се оттук.

Изриъл погледна трупа на Кори Ранкин, после детето, после отпечатъка с формата на дете върху стената. Повдигна ръце с извърнати към тях длани — универсалният жест за Не ви мисля злото.

— Жаклин — каза той, — дойдох тук с надеждата, че мъжът, който сега лежи мъртъв на пода, може да бъде… убеден да ми каже какво знае за теб и Мари. Никога не съм го харесвал, нито него, нито приятелите му, така че сегашното му състояние не ме засяга ни най-малко. Много скоро то ще се превърне в голям проблем за всички нас, но засега не ме тревожи. Разбираш ли?

— Да — каза тя и свали брадвата, без да я пусне.

— Тя трябваше да го направи — повтори момчето, сякаш в мозъка му се въртеше лента, чийто край е залепен за началото.

Изриъл го погледна.

— Колко тежко си ранен, малкият?

— Нищо ми няма. Тя го спря, преди да стане по-зле.

— Разбирам — каза Изриъл, опитвайки се да покаже на това момче, че знае какво е да си в ситуация на живот и смърт.

— Не, не разбираш — каза Лаймън.