Един честен човек

Идваше с пари и въпроси и отначало тя го помисли за ченге. Нямаше доверие на ченгетата. Мъжът я увери, че няма нищо общо с полицията. Представи се като частен детектив. Жаклин Пикар не му повярва, но беше свикнала да я лъжат. Този мъж обаче беше различен от другите. Държеше се така, сякаш не се бои от нищо, а когато ѝ даде обещание, тя прецени, че то ѝ звучи правдоподобно, защото повечето лъжци бяха страхливци.

Казваше се Карузо.

Карузо ѝ предложи повече пари, отколкото бе виждала през живота си, за да му каже всичко, което знаеше за един мъж. Показа ѝ снимки на мъжа. Името му било Пол Гарднър.

Това име не ѝ говореше нищо. Не и тогава. По-късно, разбира се, щеше да узнае историята и амбициите му. За момента той беше просто едно познато и омразно лице.

В един момент, не много отдавна, но след толкова много преживени травми, че сякаш се бяха случили другиму, Жаклин и Мари се бяха озовали на борда на яхта, собственост на брата на Пол Гарднър. Тя не знаеше имената на двамата мъже и бе останала с впечатление, че са псевдоними, но помнеше името на яхтата.

„Мерео“.

Беше се зачудила какво ли означава то, също както и Изриъл Пайк щеше да се пита след време, докато седеше в стаята за разпити и обясняваше как се е качил на яхтата, за да преброи труповете.

Тя си спомняше, че е прекарала на яхтата почти цялото лято, без да знае от кое пристанище са тръгнали, нито на кое се връщат. Спомняше си лицата, телата, дъха на мъжете, миришещ на алкохол и пури. Болката и синините. Смеховете. Кървенето под душа. Розовите хапчета, белите хапчета. Безспирното люлеене на света под палубата.

Можеше да разкаже всичко това на Карузо. Но не го направи. Онова, което ѝ бе предложил в замяна, не я интересуваше. Не, тя не искаше пари. Искаше сестра си.

И да се върне благополучно у дома.

Каза това на Карузо, той я изслуша и си тръгна. Тя щеше да си помисли, че няма да го види повече, ако не бяха странната му самоувереност и безстрашието му. Жаклин имаше за него стойност, каквато не бе имала за никого преди. Ужасна по вид стойност, но тя я усещаше — имаше нещо като власт. Не защото той я уважаваше или се интересуваше от нея, а защото тя притежаваше нещо, което Карузо не можеше просто така да получи.

Беше очаквала да я удари, когато отказа да му каже каквото и да било; беше се подготвила за насилие и заплахи. Той обаче не беше от мъжете, които бият. Вероятно си мислеше, че такива действия са под достойнството му и не вършат работа. Беше си тръгнал, без да каже дума.

На следващия ден шофьор откара Жаклин до един хотел на плажа, в един свят, напълно различен от мотелите, които познаваше от другата страна на магистралата. Тя и преди бе идвала в този хотел, но никога сама. Този път бе придружена до един от познатите ѝ апартаменти, където откри не поредния насилник, а сестра си.

Бяха сами, бяха заедно за пръв път от толкова време. Без мъже, които да ги заплашват. Да ги удрят. Да ги насилват.

Така минаха пет дни. Пет дни на изискано бездействие. Нищо лошо не се случваше. Бяха свободни да се движат наоколо, а персоналът на хотела им сервираше превъзходни ястия.

На шестия ден дойде Карузо.

Поиска да знае дали си е заслужил разговор. Не използва думата доверие — тя за пореден път си каза, че той смята подобни тактики за глупави и под достойнството му — и в известен смисъл Жаклин оценяваше това. Карузо беше човек, който виждаше, и то ясно, тъмната страна на света. И не намираше смисъл да се преструва. Тя го бе помолила да прекара известно време със сестра си и той бе изпълнил молбата ѝ. Бе му поискала да се прибере благополучно у дома и се надяваше да изпълни и това.

Дори само защото тя значеше толкова малко за него.

Не, не беше само това — Жаклин подозираше, че той иска да я отпрати възможно по-далече от всичко, което знаеше във Флорида, защото я беше открил там. Колкото по-далече беше Жаклин Пикар от Карузо, толкова по-сигурен щеше да се чувства той, след като изпълнеше възложената му задача.

Тя все още не разбираше каква е задачата.

Същия ден, седнали на терасата на хотела в Маями, Жаклин и Мари разказаха на Карузо какво си спомнят за мъжа на снимките — Пол Гарднър. Карузо записа разговора, задавайки тук-там по някой въпрос, след което отново си тръгна. Когато се върна на следващата сутрин, странното усещане за власт на Жаклин се засили.

— Казах му, че не искаме пари. Искахме да се приберем — обясни тя на Изриъл и Лаймън. — Заявих го твърдо. Това бяха моите условия. Не очаквах да се съгласи; никога досега не бях успявала да наложа на някого условията си. Но нещо в него ми казваше, че мога да опитам. Не защото беше толкова мил, а защото онзи политик, Гарднър, значеше много за него. Затова му казах да си задържи парите, но да се погрижи да си идем у дома, при нашата баба, на нашия остров. Той ми отговори, че за да стане това, трябва да му дам нещо повече от думи, и ни показа някаква камера, толкова малка, че ми се струваше невероятно да работи.