Един честен човек

Тя вдигна ръка с палец и показалец, доближени на няколко милиметра един от друг, за да покаже миниатюрния размер на камерата, и Изриъл си спомни за чиповете, които бе открил в ботушите и шапката си.

Двете ще отидат на север, бе казал Карузо. Пак на онзи ужасен остров, който помнеха, но нямаше да бъдат настанени в онова прокълнато от Бога мазе, където морето се блъскаше в каменните основи. Това им обеща. Щяха да са заедно и в безопасност. И да изчакат завръщането на една яхта на име „Мерео“.

След което да бъдат отведени на нея.

— Трябвало да носим камерите в себе си и после, когато изпълним задачата, сме щели да си идем у дома. Помислих си, че разбирам какво се иска от нас да запишем. Мисля, че и ти го разбираш, виждам го по лицето ти.

Изриъл Пайк изпита остър пристъп на срам, сякаш разпознаването на злото у други означаваше, че то живее по някакъв начин и у него. Може би беше така. Човек идваше на този свят с душа, която може да бъде покварена. Важното беше дали се бори с покварата, колко дълго се бори и колко упорито.

Жаклин бе разбрала погрешно какво иска Карузо. Той ѝ беше обещал никой на борда да не ги докосва, дори им бе казал, че ще имат бодигард. Когато Мари настоя да знае какво точно ще става на яхтата, какво се иска от тях да записват на тези микроскопични камери, Карузо ѝ отвърна, че предназначението им било да опреснят нечия памет.

— Вечно ще помня тази фраза — каза Жаклин. — Той ни каза, че ще познаваме някои от мъжете на яхтата, и беше любопитен да знае дали ще преглътнем това. Дали ще запазим самообладание, това бе думата, която използва. Да запазим самообладание в присъствието на тези мъже.

По лицето ѝ премина безрадостна усмивка.

— Аз го уверих, че ще се справим.

По-малко от двайсет и четири часа след споразумението, постигнато в онази хотелска стая във Флорида, Жаклин и Мари били откарани на север със самолет. Никога преди не били пътували със самолет и понеже нямали документи за самоличност, никоя авиокомпания нямало да ги допусне на борда си. Това не било проблем за Карузо, който ги качил на частен самолет. Кацнали на писта, заобиколена от скали и бурно море. Наоколо не се виждали никакви следи от човешко присъствие освен една кола. Тя ги откарала до малко пристанище в залив, миришещ като родния им остров — на студено и чисто.

Там ги чакали двама мъже. Единият управлявал лодката, другият бил полицейски служител с униформа, наперен и безразличен към възможността някой да ги наблюдава.

Казвал се Стърлинг Пайк.

50

— Той ни обясни, че това е неговият остров — каза Жаклин Пикар. — И ако изобщо ни мине през ума да бягаме, да търсим помощ или да му навлечем неприятности, той ще научи веднага, ще ни спре и ще си платим. Беше много различен от Карузо. Някак по-запознат с онова, което бях преживяла преди.

При новината, че Карузо е имал за съюзник Стърлинг, Изриъл изпита дълбоко разочарование. Той винаги бе имал подозрения относно този мъж, но се бе надявал, че поне е искрен в презрението си към помощник-шерифа. Спомни си как се бе усъмнил в Салазар и се бе доверил на Карузо и едва не му прилоша.

„Това е моят остров“, беше им казал Стърлинг.

Натъртените от боя ръце на Изриъл го заболяха от свиване и разпускане на юмруците.

— Кой беше другият мъж? — попита той.

Жаклин се поколеба и погледна към Лаймън.

— Баща ми ли? — попита той и Изриъл изпита чувството, че в гръдния му кош се е провряла змия и е забила в сърцето му отровните си зъби. Това дете знаеше твърде много за света.

— Да — каза Жаклин.

Лаймън прие новината почти без да реагира, но Изриъл знаеше, че мислено сгъва ужаса като носна кърпичка, за да го мушне някъде в гънките на душата си. Той щеше да вижда лицето на Жаклин каквото беше в този момент, и в безсънните си нощи да се пита какво ли съдържа кръвта, течаща в жилите му, и дали един ден то няма да излезе наяве против волята му. Щеше да се бои едновременно от бащините си гени и от преживяното с него. Такова беше наследството на един зъл баща.

Стърлинг Пайк и Кори Ранкин откарали сестрите Пикар от онова задрямало градче на залива до острова, който и двете помнели, макар да научили името му едва при повторното си идване на него. Салвейшън Пойнт.

— Този път на острова ни беше по-леко в сравнение с онова, което помнехме отпреди — Жаклин посочи помещението, в което се намираха. — Не видяхме повече това място. Спомняш си къде бяхме, в онзи апартамент. Там се чувствахме едва ли не като на хотел. Бяхме сами, но те ни наблюдаваха, разбира се. Когато ти дойде първия път, отначало си помислихме, че си един от тях.

— Не съм.

— И Мари смяташе така. Каза, че си ѝ се сторил различен.

— Какъв по-точно съм ѝ се сторил? — Беше абсурден въпрос за момент като този, но Изриъл държеше да знае, искаше да се убеди в разликата между себе си и такива като Стърлинг и Карузо. Искаше да чуе „добър“ или „честен“.