Единствена любов

— Леш не е импотентен. Ясно ли е? Не е. импотентен.

Температурата в стаята спадна рязко до такава степен, че дъхът й започна да излиза на облачета.

И онова, което видя в огледалото, я накара да се обърне и да отстъпи назад от Джон. Сините му очи искряха с ужасяващ блясък, а горната му устна се беше отдръпнала, за да разкрие кучешките му зъби, които бяха така удължени и заострени, че наподобяваха кинжали.

Всички предмети в стаята започнаха да вибрират, лампите върху нощните шкафчета, дрехите на закачалките, огледалото на стената. Потракването прерасна в глух тътен и на нея й се наложи да се задържи за бюрото, за да не се озове на пода.

Сякаш въздухът беше жив. Наелектризиран. Опасен.

И Джон беше в центъра на бушуващата енергия, юмруците му бяха така здраво стиснати, че мускулите на ръцете му трепереха, а краката му бяха заели бойна поза.

Джон отвори уста и отметна глава рязко назад. И нададе боен вик. Толкова интензивен, че тя трябваше да запуши ушите си. Толкова силен, че тя почувства ударната вълна върху лицето си.

За миг си помисли, че той е намерил гласа си. но не гласовите му струни бяха източникът на звука.

Стъклото на вратата зад него се беше пръснало и се беше разпиляло на хиляди парченца, които се сипеха наоколо, улавяйки светлината, подобно на дъждовни капки.

Или на сълзи.

40.

Блей нямаше представа какво му беше подал току-що Сакстън. Е, ясно, че беше пура, при това скъпа, но не беше разбрал каква е марката.

— Мисля, че ще ти хареса — заяви вампирът, облегна се назад в коженото кресло и запали собствената си пура. — Приятни са за пушене. Силни, но наистина приятни.

Блей извади запалката си «Монблан» и се наведе напред, за да запали пурата си. Докато вдишваше, усещаше, че Сакстън го наблюдава съсредоточено.

Отново.

Все още не можеше да свикне с вниманието му и остави погледа си да се рее из заведението. Куполовиден тъмнозелен таван, лъскави черни стени, тъмночервени кожени кресла и канапета. Много на брой мъже от човешката раса с пепелници до себе си.

Накратко: нямаше нищо, което да отклони вниманието му от очите на Сакстън, от гласа му или от парфюма му.

— Кажи ми — заговори Сакстън, като изпусна от устните си идеално оформено синкаво облаче, което за кратко замъгли лицето му. — Преди или след като ти се обадих избра костюма на райе?

— Преди.

— Знаех си, че имаш стил.

— Така ли?

— Да — Сакстън се втренчи в Блей над ниската махагонова масичка, която ги разделяше. — Иначе не бих те поканил на вечеря.

Ястията, сервирани им в «Ресторанта на Сал», бяха... наистина прекрасни. Бяха се хранили в кухнята на частна маса, а Ай Ем им бе подготвил специално меню от ордьоври и паста. Десертът беше кафе с мляко и тирамису. Предястията бяха придружени с бяло вино, а основното блюдо — с червено. Разговаряха за общи неща, но пък интересни. и напълно несъществени. Въпросът, дали ще го направят или не, остана да виси във въздуха през цялата вечер, като определяше всяка тяхна дума, всеки поглед и всеки жест.

Значи. това беше да си на среща, помисли си Блей. Прикрити преговори под формата на разговор за книги и музика. Нищо чудно, че Куин търсеше просто секс. Никога не би имал търпение за такава завоалираност. А и не обичаше да чете, а музиката, която продънваше ушите му, можеха да понесат само умопомрачени или глухи.

До тях се приближи облечен в черно сервитьор.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Сакстън завъртя пурата между палеца и показалеца си.

— Две чаши порто. Крофт Винтидж 1945, моля.

— Отличен избор.

Погледът на Сакстън отново се насочи към Блей.

— Знам.

Блей погледна през прозореца, до който седяха, и се почуди дали в някакъв момент щеше да спре да се изчервява.

— Вали.

— Така ли?

Боже, какъв глас. Прекрасен като пурата.

Блей се размърда и кръстоса глезените си. Докато се ровеше в съзнанието си за тема, с която да запълни мълчанието, му стана повече от ясно, че няма да измисли нищо по-оригинално от коментари за времето. Въпросът беше в това, че краят на срещата неизбежно наближаваше и макар да бяха установили, че и двамата са тъгували за загубата на Доминик Дън, а също и че бяха фенове на Майлс Дейвис, той не знаеше какво да направи, когато дойдеше моментът на раздялата.

Дали щяха да си кажат: «Звънни ми и отново ще излезем заедно»! Или щяха да изберат по-усложнената, но разбира се по-приятна опция: «Да, с удоволствие ще дойда у вас, за да разгледам колекцията ти от графики.»

Но при втория вариант съвестта му настояваше да добави: «Макар че досега не съм го правил с мъж, и всеки друг, освен Куин, би бил просто заместител.»

— Кога за последно си излизал на среща, Блейлок?

— Аз... — Блей дръпна продължително от пурата. — Мина много време.

— С какво запълваш времето си? Само работа и никакви забавления?

— Нещо такова.