Единствена любов

Шокираният поглед на Джон обходи лицето й, сякаш в търсене на признаци, че не я е разбрал правилно. И после гореща буйна страст помете абсолютно всичките му емоции, без да оставя нищо друго след себе си освен импулса на един чистокръвен вампир да се слее с любимата си. В интерес на истината тя трябваше да признае, че Джон положи всички усилия да потисне този повик и да запази поне донякъде благоразумието си. Но тя сложи край на битката между чувствата и разума му, като притисна устните му със своите.

О... боже, устните му бяха така меки.

Въпреки че можеше да почувства бушуващата му кръв, той продължаваше да се владее. Дори когато плъзна език в устата му. Но неговият самоконтрол правеше нещата по-лесни за нея, тъй като съзнанието й не спираше да препуска между онова, което правеше в момента. и онова, което й бяха причинили само преди дни.

За да успее да се фокусира по-добре върху настоящето, тя докосна гърдите му и плъзна ръце по мускулите над сърцето му. Побутна го леко назад на леглото и вдъхна аромата му, а онова, което подуши, беше желанието му да се обвърже с нея. Типичният наситен мирис на подправки беше пълната противоположност на отвратителната воня на лесърите.

И това й помогна да разграничи сегашното преживяване от случилото се неотдавна. Целувката започна колебливо, но не остана дълго такава. Джон се помести още по-близо до нея и с тежестта на мускулестото си тяло я притисна назад към леглото. В същото време я обгърна с ръце и я притегли още по-плътно към себе си. Като движенията му бяха внимателни и бавни, също като нейните.

И всичко беше наред, докато ръката му не се насочи към гърдите й. Допирът я зашемети, сграбчи я и я измъкна от тази стая и това легло, далеч от Джон и случващото се с него, за да я запрати обратно в ада.

Борейки се със съзнанието си, тя се опита да остане свързана с настоящето, с Джон. Но когато палецът му потърка зърното й, трябваше да наложи на тялото си да остане да лежи спокойно. Леш бе изпитвал огромно удоволствие да я държи здраво вързана и да отлага неизбежното, като през това време я опипва и драска. Защото колкото и да се наслаждаваше на оргазмите си, му доставяше още по-голямо удоволствие да я измъчва с продължителна любовна игра. Много хитър ход от негова страна. Разбира се, че би предпочела да приключат с всичко възможно най-бързо.

Джон притисна ерекцията си към ханша й.

Бум!

Самоконтролът й се пукна като балон. С едно рязко движение тя се отдръпна от Джон, като сложи край на близостта им и така разруши страстния момент. Когато скочи от леглото, тя почувства ужаса на Джон, но беше прекалено заета да се бори със собствените си страхове, за да му обясни реакцията си. Закрачи наоколо в отчаян опит да запази връзка с действителността и започна да диша дълбоко не от страст, а заради нарастващата паника.

Е, не беше ли това истински кошмар?

Проклетият Леш... Щеше да го унищожи заради това. Не заради своите терзания, а заради положението, в което поставяше Джон.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Не трябваше да започвам нещо, което не мога да довърша. Наистина съжалявам.

Когато почувства, че вече е в състояние да го направи, тя спря пред скрина и погледна във висящото на стената огледало. Джон се беше изправил от леглото и стоеше пред плъзгащата се стъклена врата с ръце, скръстени пред гърдите. Докато се взираше навън в нощта, челюстта му беше здраво стисната.

— Джон. не е заради теб. Кълна се.

Той поклати глава, без да поглежда към нея.

Хекс прокара ръце през лицето си, а тишината и напрежението между им подсилиха желанието й да избяга. Просто не можеше да се справи с тази ситуация, с чувствата си и с онова, което беше причинила на Джон, а също и с всичко сторено й от Леш. Очите й се насочиха към вратата и тялото й се напрегна, готово да се насочи към изхода. Което беше нещо отработено. През целия си живот беше разчитала на способността си да се изпарява, без да оставя след себе нито обяснения, нито някакви следи.

Това й беше служило добре в работата й като убиец.

— Джон.

Той извърна глава, а когато срещна отражението на погледа му в стъклото, в него се четеше съжаление.

Чакаше я да заговори. Тя смяташе да му каже, че е по-добре да си тръгне. Искаше да му предложи някакво приемливо извинение и после да се дематериализира далече от тази стая. Далече от живота му. Но всичко, което успя да направи, беше да произнесе името му.

Той се обърна с лице към нея и произнесе с устни:

— Съжалявам. Върви. Всичко е наред. Върви.

Тя, обаче, не можеше да помръдне. И после устата й се отвори леко. Когато осъзна какво се канеше да каже, не можеше да повярва, че би могла да изрече думите. Откровението противоречеше на всичко, което знаеше за самата себе си.

За бога, наистина ли щеше да го направи?

— Джон... Аз... Аз бях...

Тя отмести погледа си от неговия и се загледа в собственото си отражение. Хлътналите й страни и сивкавата бледност далеч не бяха резултат само от недоспиване и недохранване. Във внезапен пристъп на гняв тя буквално изстреля думите: