Единственият оцелял

В продължение на няколко минути Джо мислено „опипваше“ откритието си, сякаш беше дърворезбар, който държи парче дърво с интересна форма, и се пита какъв предмет да изработи от него. Както при необработеното дърво нещо чакаше да бъде открито от ръката на майстора, умът на Джо и интуицията му на опитен журналист заместваха длетото.

Нелър беше собственик на безброй предприятия и фактът, че притежава акции от „Текнолоджик“ и от „Поуст“ вероятно бе чисто съвпадение. Беше едноличен собственик на вестника и за разлика от други издатели не се интересуваше само от печалбата. Чрез сина си упражняваше контрол върху тематичната и репортерската политика на „Поуст“. Твърде възможно бе да не е толкова тясно обвързан с „Текнолоджик“. Не притежаваше контролния пакет акции на корпорацията, едва ли бе ангажиран с ежедневните й операции, а само бе търсил изгодна инвестиция на капиталите си. В такъв случай може би не беше в течение относно свръхсекретното изследване, с което са се занимавали Роуз Тъкър и колегите й от екипа, следователно не носеше отговорност за катастрофата на полет 353.

Джо си спомни какво му беше казал Дан Шейвърс предишния ден, когато се срещнаха в редакцията на „Поуст“. Бившият му колега, който отговаряше за бизнесрубриката, беше нарекъл служителите в „Текнолоджик“ безскрупулни кариеристи, които се смятат за свръхчовеци, но все пак дават отчет на онзи, комуто трябва да се подчиняват.

Онзи, комуто трябва да се подчиняват — Нортън Нелър. Припомняйки си краткия разговор с Шейвърс, Джо осъзна, че колегата му е намеквал за съдружничеството на Нелър в „Текнолоджик“ и че той е също така влиятелен в гигантската корпорация, както в редакцията на своя вестник.

Внезапно му хрумна нещо, което Лайза Пекатоне беше казала в кухнята на семейство Делмън по повод връзката на Роуз Тъкър с „Текнолоджик“: „Между мен, теб и Роузи има връзка. Светът е малък, нали?“

Тогава си беше казал, че тя говори за катастрофата на полет 353, която бе като пресечна точка в живота и на трима им. Сега си каза, че тя може би е имала предвид, че и тримата работят за един и същ човек.

Никога не се беше срещал с Нортън Нелър, който през последните години беше станал почти отшелник. Разбира се, беше виждал негови снимки. Косата на мултимилионера, който беше прехвърлил шейсетте, беше побеляла, облото му лице бе някак невзрачно. Приличаше на кифла, върху която лекарят е нарисувал със захарна глазура лице на старец.

Изобщо не приличаше на убиец, известен бе като щедър филантроп. Нямаше репутацията на човек, който би наел убийци или би организирал свалянето на самолет, за да разшири своята империя.

„Хората обаче се различават от ябълките и от портокалите — помисли си Джо. — Ароматната кора не е сигурен признак за вкуса на плода.“

И все пак си оставаше факт, че двамата с Мишел са работили за същия човек, както и хората, които искаха да убият Роуз Тъкър и които — Бог знае как — бяха причинили катастрофата на боинга. Получавали бяха заплата от същия човек, чиито пари бяха финансирали убийството на стотици невинни хора, между които беше и самата Мишел. Реакцията му на това откритие беше толкова комплексна, че приличаше на Гордиев възел.

Прилоша му, стори му се, че мазни пръсти са се вкопчили в стомаха му.

В продължение на около половин час се взира през люка, но не забеляза кога пустинният пейзаж е отстъпил място на предградията, а те — на самия град. Изненада се, когато разбра, че самолетът се готви за приземяване на летището в Лос Анджелис.

Докато свързваха ръкава със самолета, Джо нетърпеливо поглеждаше часовника си. Прецени, че разполага с достатъчно време и ще подрани с половин час за срещата с Деми. Нещата се уреждаха прекрасно. Необходимо му беше повече време, за да огледа мястото на срещата и да се увери, че не са му устроили капан.

Почти беше сигурен, че може да разчита на Деми — та нали Роуз Тъкър му беше записала телефонния й номер в съобщението, което му беше оставила в „Поуст“. Ала напоследък беше научил толкова ужасяващи факти, че не се доверяваше никому.

В края на краищата, дори подбудите на Роуз Тъкър да са благородни, дори ако е взела Нина със себе си, за да попречи на хората от „Текнолоджик“ да убият или да отвлекат момичето, въпреки всичко цяла година беше държала дъщеричката му далеч от него, позволила беше той да я смята за мъртва. Поради причини, които все още му бяха неизвестни, може би изобщо не възнамеряваше да му върне Нина.

„Не се доверявай никому“ — шепнеше му вътрешен глас.

Докато вървеше към изхода, забеляза как мъж с бели джинси, бяла риза и с бяла сламена шапка стана от последната седалка и се втренчи в него. Беше петдесетинагодишен, нисък и набит, а побелялата му гъста коса беше като лъвска грива и му придаваше вид на застаряващ рок певец.

Джо си помисли, че го познава отнякъде. Отначало си помисли, че човекът е музикант от прочут състав или актьор, участващ в телевизионни сериали, но след миг се досети, че не го е виждал на екрана, а наскоро се е сблъскал с него, и то при необикновени обстоятелства.