Единственият оцелял

Големият терминал, гъмжеше от хора. Някои седяха на столовете в очакване да повикат техния полет, ръкомахаха, разговаряха и се смееха, други мълчаливо се взираха в една точка, трети четяха вестници и списания. Върволици от пътници прекосяваха залата — влюбени двойки, съпрузи с кикотещи се или ревящи дечурлига, бели и цветнокожи, азиатци и латиноамериканци, четирима самозванци-великани с черни шапки с широки периферии, красиви жени с бадемовидни очи, чиито грациозни тела се очертаваха от плътно прилепналите им сарита в ярки цветове, мъже с официални костюми или със спортни облекла, състоящи се от къс панталон и шарена риза, четирима млади евреи, които оживено спореха, униформени войници, двама арабски принцове с традиционни бели наметала, предшествани от свирепи наглед телохранители и следвани от свитата си, туристи със слънчев загар, от които се разнасяше стипчивата миризма на лосион против изгаряне, и други, които очевидно сега пристигаха и носеха със себе си миризмата на студ и мъгла, двама старци на преклонна възраст в инвалидни колички, тикани от родственици с кисели физиономии… А сред този океан от хора с царствена походка се движеше беловласият човек със сламената шапка, досущ като кораб, който остава непоклатим по време на силна буря.

Джо си помисли, че всеки от тези хора може да е агент на „Текнолоджик“ или на неизвестна организация, които тайно го наблюдават, заснемат го с миниатюрни фотоапарати, скрити в дамски чанти, дипломатически куфарчета и сакове и че свързвайки се помежду си чрез микрофони, обсъждат дали да му позволят да напусне терминала, или да го застрелят на място.

Никога досега не се беше чувствал толкова самотен сред тълпи от хора.

Отчаяно се оглеждаше за телефон, като се стараеше да не изгуби от погледа си „разказвача“. Сърцето му бе сковано от страх за Барбара.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ИЗБЛЕДНЯВАЩ ОГЪН

ГЛАВА 13

Най-сетне видя редица от обществени телефони, които не бяха в кабинки, но звукоизолиращите прегради до известна стенен позволяваха хората, използващи апаратите, да не чуват разговорите си.

Докато набираше номера на Барбара в Колорадо Спрингс, Джо несъзнателно стискаше зъби като че ли искаше да отхапе шума от претъпкания терминал и като го сдъвче, да го превърне в тишина, за да може да се съсредоточи. Трябваше да измисли какво да каже на Барбара, но нямаше нито време, нито спокойствие, за да съчини идеалната реч, и да не направи грешка, която да й създаде още по-големи неприятности.

Дори ако снощи онези типове не подслушваха телефона й, след неговото посещение със сигурност бяха включили подслушвателните устройства. Предстоеше му трудната и почти невъзможна задача да предупреди Барбара за евентуалната опасност и същевременно да убеди хората, които подслушват разговора, че тя не е нарушила обещанието си да запази в тайна информацията за катастрофата на самолета, което гарантираше запазването на живота на Дани и на самата нея.

Докато чакаше тя да вдигне слушалката, той хвърли поглед към беловласия със сламената шапка, който стоеше до павилиона за вестници и разговаряше с някакъв латиноамериканец с бежови памучни панталони, зелена риза и шапка с емблемата на „Доджърс“.

Взирайки се през върволиците от преминаващи покрай него пътници, той се преструваше, че не забелязва двамата мъже, които пък се правеха — доста неуспешно — че не го наблюдават. Бяха прекалено самоуверени, което ги караше да забравят всякаква предпазливост. Вероятно смятаха, че си имат работа с цивилен глупак, въпреки че им беше дал достатъчно доказателства за находчивостта и умението си да ги надхитри.

Наистина не можеше да се мери с тях по професионализъм, но имаше друго предимство — действаше, вдъхновяван от бащината си любов, което го правеше двойно по-опасен.

Барбара вдигна слушалката на петото позвъняване тъкмо когато той се готвеше да затвори.

— Обажда се Джо Карпентър — каза той.

— Тъкмо се канех да…

Джо побърза да я прекъсне, преди да е казала нещо, което ще предизвика подозренията на подслушващите: