Елитът на Дерините

Не можеше да ги разгледа добре, защото слънцето се намираше точно зад гърбовете им и караше техните стоманени шлемове да блестят като направени от разтопено злато. Все пак виждаше се, че са млади. Когато се приближиха и свалиха шлемовете си, Ройстън забеляза, че са малко по-стари от Мел — със сигурност бяха около тридесетгодишни. Единият беше тъмнокос, а другият рус. Двамата носеха стоманеносиви наметала със знака на сокола и дълги мечове в износени, кожени ножници на кръста. По-светлият от двамата пъхна шлема си подмишница и спря на няколко метра, като внимаваше да държи ръце далеч от оръжията си. Тъмнокосият остана една крачка по-назад, но се усмихна приятелски, като видя реакцията на момчето. Ройстън почти забрави да се страхува.

— Всичко е наред, синко. Няма да те нараним. Трябва ли ви помощ?

За момент Ройстън продължи да ги изучава, но като забеляза сивите наметала, няколкоседмичните им бради и явно приятелското им отношение реши, че ги харесва. Погледна към Мел за потвърждение и видя как раненият леко кимна. По негов сигнал той отстъпи назад и загледа как двамата мъже се приближиха. След моментно колебание коленичи като двамата непознати до ранения. Очите му бяха изпълнени с тревога, какво ли се канят да направят.

— Вие трябва да сте от хората на Уорън — заяви Мел убедено и успя да наподоби нещо като усмивка, докато тъмнокосият остави шлема си и започна да сваля ръкавиците си за езда. — Благодаря ви, че спряхте сега, когато нощта настъпва. Аз съм Мел Доналсън, а той е Ройстън. Това парче стомана ще трябва да се извади, нали?

По-тъмният мъж внимателно разгледа раната на Мел, след което стана и се върна при коня си.

— Там вътре има парче стомана — каза той, докато вадеше кожена торба от джоба на седлото си. — Колкото по-скоро го извадим, толкова по-добре. Ройстън, можеш ли да намериш кон?

— Нямаме кон — прошепна момчето като гледаше с широко отворени очи мъжа, който се връщаше, нарамил мях за вода. — Не… не може ли да го закараме с някой от вашите? Майка ми живее съвсем на близо, кълна се.

Той гледаше тревожно двамата, докато по-тъмният коленичи отново, а русият му отговори:

— Съжалявам, но нямаме време. Не можеш ли да намериш някое магаре? Или муле? А най-добре ще е каруца.

Очите на Ройстън светнаха:

— Да, магаре. Мелничарят Смалф ще ми даде своето. Ще се върна, преди да се е стъмнило.

Той скочи и тръгна, след това спря, за да погледне още веднъж двамата мъже. Очите му с възхищение се спряха на сивите наметала със сокола.

— Вие трябва да сте хора на лорд Уорън — каза той меко. — Обзалагам се, че изпълнявате специална задача за самия лорд и затова не можете да губите време. Познах, нали?

Двамата мъже се спогледаха. По-тъмният застина на мястото си, но русият се усмихна, като се приближи, за да потупа конспираторски рамото на Ройстън и каза тихо:

— Да, страхувам се, че си прав. Не казвай на никого. Просто върви и намери това магаре, а ние ще се погрижим за приятеля ти.

— Мел?

— Върви синко. Всичко ще е наред. Тези мъже са братя. Работят за Уорън. Тичай сега.

— Добре, Мел.

Докато момчето бързаше надолу по пътя, тъмнокосият отвори кожената си торба и започна да мести инструменти и превръзки. Мел опита да се надигне, за да види какво става, но русият леко натисна главата му към земята, преди да е успял да зърне нещо. Усети студена мокрота, когато другият започна да измива съсирената кръв от крака му, а след това лека болка от затягането на турникета. Русият се размърда и както беше коленичил, погледна към небето.

— Трябва ли ти светлина? Мога да запаля огън.

— Направи го — кимна другият. — След малко ще имам нужда от помощта ти. Необходими сме и двамата, за да не умре от кръвотечението.

— Ще видя какво мога да направя.

Русият кимна успокоително на Мел, изправи се и започна да рови из храстите до главата му. Мел се извърна и няколко секунди наблюдаваше мълчаливо, като се чудеше как възнамерява да запали огън тук. След това отново погледна към мъжа, който работеше по крака му. Трепна, когато онзи бръкна в раната и внезапно закачи парчето стомана, след това се закашля слабо и опита да прочисти гърло:

— От речта ви виждам, че сте чужденци тук — започна той предпазливо, като се опитваше да не мисли затова, което тъмнокосият правеше или смяташе да направи. — Отдалеч ли сте дошли, за да помогнете на лорд Уорън?

— Не от много далече — отговори по-тъмният, както си беше наведен над ранения крак. — Последните няколко седмици изпълнявахме специална задача. Връщаме се в Корът.

— Корът? — започна Мел. Забеляза, че русият беше намерил клон, който да го задоволи и сега обвиваше края му със суха трева. Отново се зачуди, как ли смята да го запали.

— Тогава вие отивате право при самия лорд Уорън… ааах…!

Когато Мел извика, тъмнокосият измърмори:

— Съжалявам — тръсна глава и продължи да работи.

Зад ранения блесна светлина, но преди Мел да успее да се извърне огънят вече ярко гореше до него. Русият заби факлата в земята до Мел, след това коленичи и започна да си сваля ръкавиците. Лицето на Доналсън се разкриви от учудване, а очите му се насълзиха от дима.