Елитът на Дерините

— Как го направи? Не видях кремък и огниво.

— Значи не си гледал както трябва, приятелю — Мъжът се усмихна и потупа една кесия на кръста си — Ти знаеш ли друг начин? Или мислиш, че съм дерини, който може да призовава небесния огън?

Човекът се усмихна обезоръжаващо, тихо се засмя и Мел се отпусна. Разбира се, че не беше дерини. Никой, който служеше на лорд Уорън, не можеше да принадлежи към тази прокълната раса. Не и когато Уорън се беше заклел да унищожи всички онези, които имаха каквато и да е връзка с магьосничеството. Сигурно беше изпаднал в делириум. Разбира се, че мъжът беше използвал кремък и огниво.

Русият насочи вниманието си към това, което вършеше неговият другар, а Мел се прокле за глупостта си и погледна към небето. Докато мъжете работеха, го обхвана странна летаргия, едно неописуемо успокояващо усещане, че душата му се носи извън тялото. Той чувстваше ровенето в крака си и болката, която то причиняваше, но това беше нещо странично. Просто едно топло, далечно усещане, което беше някак си чуждо. Лениво се зачуди дали не умира.

— Съжалявам, ако ти причиняваме болка — каза русият. Ниският му глас се вряза в мислите на Мел като стоманата в крака му и внезапно той се завърна в действителността. — Опитай се да ни разкажеш, какво се е случило. Това ще ти помогне да не мислиш за болката.

Мел въздъхне и се опита да игнорира мъчителното усещане.

— Добре, ще се опитам. Вие сте били на мисия за лорд Уорън, така че може да не знаете какво се случи тук. — Той потръпна, когато русият кимна с глава.

— Е, днес ние победихме — Доналсън легна отново и погледна към смрачаващото се небе. — Разгромихме тридесет от хората на краля, водени от самия принц Нигел. Убихме около десетина и ранихме самия принц. Но с това нещата няма да свършат. Кралят просто ще прати повече хора и ние ще бъдем наказани, затова че въстанахме срещу него. За всичко е виновен херцог Аларик, проклето да е името му!

— О? — Лицето на русия, макар и брадясало, беше красиво, спокойно и съвсем не изглеждаше заплашително. Въпреки това, Мел почувства как нещо го преряза през стомаха, когато срещна сивите му очи. Той погледна настрани с усилие, като се чудеше, защо се чувства толкова неудобно, когато говори за своя сеньор пред напълно непознат човек. Докато размишляваше, изведнъж откри, че отново гледа в лицето на странника. Какво ли караше очите му да изглеждат толкова… неустоими.

— Всички ли го мразят като теб? — попита меко мъжът.

— Ами, за да бъда напълно честен, никой от нас, тук в Дженън Вейл, не искаше да въстава срещу херцога. — Тези думи изненадаха и самия Мел. — Той си беше съвсем добър, преди да се забърка с тази прокълната деринска магия. Дори имаше свещеници, които го наричаха свой приятел — Доналсън спря за момент и плесна с длан по земята, за да подчертае думите си.

— Но архиепископите казаха, че той е преминал границите на разрешеното дори за един херцог. Миналата зима, двамата с деринския му братовчед осквернили гробницата на Свети Торин — той изсумтя презрително. — Знам човекът, който ще плаче накрая — онзи Маклейн — свещеник пред Бога и свещеник пред дерините едновременно.

— Както и да е, те не смятаха да се оставят Курията да ги съди за греховете им. Когато част от народа на Коруин заяви, че ще застане зад херцога и неговия роднина, дори и да били отлъчени, архиепископите взеха, че анатемосаха целия Коруин. Уорън каза, че единственият начин да спечелим отново благословията им, е да заловим магьосниците и да ги предадем в Корът, а също и да му помогнем да изчисти земята от всички останали Дерини. Това е единственият начин да… Аааах! Внимателно, кракът ми!

Полуприпадналият Мел, смътно осъзна през мъглата на болката, че мъжете напрегнато се бяха навели над крака му. Усещаше топлата кръв, която се стичаше по бедрото му, натиска на превръзката, която един от мъжете му постави, вълната от нова кръв, когато превръзката подгизна, поддаде и трябваше да бъде заменена.

Съзнанието вече го напускаше, заедно с изтичащата кръв, когато усети хладна ръка на челото си и един нисък глас каза:

— Спокойно Мел. Просто се отпусни. Ще бъдеш добре, само трябва да ти помогнем още малко. Отпусни се и заспи. И забрави за всичко това.

Докато тъмнината се спускаше над него, той дочу втория мъж да мърмори неразбираеми думи, усети как нещо топло пропълзя в раната му и го обхвана чувство на спокойствие и уют. Когато отново отвори очи, в ръката си стискаше, окървавено парче метал, а двамата странници прибираха вещите си в кафява, кожена торба. Русият се усмихна успокоително към Мел и повдигна главата му, като допря до устните на ранения манерка с вода. Доналсън отпи автоматично, докато се опитваше да си спомни какво беше станало. Странните сиви очи на русия го гледаха от съвсем близо.

— Аз… аз още съм жив — прошепна Мел смаяно. — Мислех, че съм умрял, наистина — погледна към парчето метал в ръката си. — Това… това е почти като чудо.

— Глупости. Ти просто припадна. Мислиш ли, че можеш да седнеш? Доведоха магарето.