Елитът на Дерините

Младият мъж с гарвановочерна коса седна на походния стол и постави между коленете си и ръба на покритото с кадифе легло, обърнат с лицето надолу, продълговат щит. Тънките му пръсти бавно и старателно обвиваха дръжката покрита с кожена лента. Сивите му очи бяха скрити от дълги, тъмни мигли.

Но мисълта на младежа не беше съсредоточена върху това, с което се занимаваше. Нито пък беше заета с красивия и богато изработен герб, скрит под платненото покривало, представляващ блестящият, златен, Кралски лъв на Гуинид, на червен фон. Вниманието му не беше насочено и към безценните килими от Келдиш, върху които беше стъпил с прашните си ботуши, нито пък към покритата със скъпоценни камъни дръжка на правия меч, скрит в проста, кожена ножница и окачена така, че да бъде лесно достигната.

Младият мъж, който седеше в шатрата, близо до Дол Шая, не мислеше за тези неща, защото той беше Келсън Халдейн, синът на покойния крал Брайън. Същият този Келсън, който преди няколко месеца беше навършил четиринадесет години, сега беше крал на Гуинид и владетел на множество по-малки херцогства и баронства. В този момент, той също така беше и един разтревожен млад човек.

Келсън вдигна очи към входа на шатрата и се намръщи. Спуснатото платнище му осигуряваше усамотение, но светлината, която проникваше през процепа между него и земята, беше достатъчна, за да разбере, че денят вече свършваше. Отвън долитаха звуците от ритмичния ход на часовите, които охраняваха шатрата, шумът на копринени флагове, плющящи на вятъра, пръхтенето и тропота на огромните бойни коне под близките дървета, които теглеха завързаните за забити в земята колове въжета. Келсън примирено се върна към своето занимание и няколко минути продължи да работи в тишина, докато внезапно вдигна глава и погледна с очакване, когато платнището на входа беше дръпнато. В палатката влезе млад мъж, облечен в броня и наметнат със синя мантия. Очите на краля светнаха радостно.

— Дери!

Новодошлият се поклони бързо и седна неудобно на ръба на кралското легло. Той беше малко по-стар от Келсън, може би в средата на двадесетте си години, но сините му очи гледаха сурово под гъстата, къдрава, кафява коса. Между грубите му пръсти, висеше тясна кожена лента, която той постави върху щита на Келсън, като кимна леко, докато гледаше работата на момчето.

— Трябваше аз да направя това, Ваше Величество. Поправката на оръжия не е кралска работа.

Келсън сви рамене, стегна здраво кожената връв, извади гравирана със сребро кама и отряза краищата.

— Нямах какво да правя този следобед. Ако вършех това, което се полага на един крал, щях да съм вече в Коруин, да потушавам въстанието на Уорън и да принуждавам архиепископите да прекратят дребнавите си кавги. — Той прекара пръсти по дръжката на щита и с въздишка прибра камата — Но Аларик ми казва да не правя това. Така че аз седя, губя си времето и се опитвам да покажа търпението, което той очаква от мен. — Келсън остави щита върху леглото и отпусна ръце на коленете си. — Опитвам се, също така да не те питам неща, за които не би искал да говориш, но сега това е неизбежно. Кажи, каква цена платихме в Дженън Вейл.

А цената беше висока. От тридесетте, които бяха тръгнали с Нигел преди два дни, се върнаха по-малко от двадесет. Те се добраха до Дол Шая, гневни и изтощени, а някои от завърналите се, не доживяха до вечерта. Дженън Вейл означаваше не само загуба на хора, но и тежък морален удар. Келсън слушаше доклада на Дери и усещаше как неговите четиринадесет години натежават на раменете му.

— По-лошо е, отколкото се страхувах — измърмори той, когато чу и последните страшни подробности за поражението. — Първо архиепископите с тяхната омраза към Дерините, сега и този фанатик Уорън де Грей… а хората го подкрепят, Дери! Дори да спра Уорън и да се спогодя с архиепископите, не мога да победя цялото херцогство.

Шон, лорд Дери поклати глава категорично:

— Мисля, че погрешно преценявате влиянието на Уорън, Ваше Величество. Неговите призиви въздействат, когато той е наблизо и след няколко чудеса хората се събират около него. Но традиционната лоялност към краля е по-стара, а вярвам и по-силна, от магнетизма на един нов пророк, особено ако той призовава към свещена война. Щом Уорън отиде на друго място, целият устрем на селяните изчезва. Неговата фатална грешка е, че избра за свое седалище Корът, където са и архиепископите. Така той на практика изглежда като един от техните последователи.

— Така или иначе, остава проблемът с отлъчването. Нима селяните ще го забравят толкова бързо? — осъмни се Келсън.

Дери се усмихна уверено:

— Според сведенията, бунтовниците в отдалечените райони са лошо въоръжени и слабо организирани, Ваше Величество. Когато им се наложи да се сблъскат с действителността в лицето на Вашата кралска армия, настъпваща срещу тях, те ще се пръснат като пилци.