Елитът на Дерините

Мъжът отпусна главата му и запуши манерката. Мел осъзна, че наблизо има и други: момчето Ройстън, което държеше окъсаните поводи на дръгливото магаре и слаба, някак крехка жена с грубо изплетен шал на главата си. Това явно беше майката на момчето. Изведнъж се сети, че парчето метал е все още в ръката му и погледна към русия, като избягваше погледа му.

— Не… не знам как да ви благодаря — заекна той. — Вие ми спасихте живота…

— Няма нужда — отговори другият с усмивка, после протегна ръка и помогна на Мел да стане. — Остави превръзката поне една седмица преди да я смениш и внимавай да пазиш раната чиста, докато заздравее. Късметлия си. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше.

— Добре — прошепна Мел и тръгна като ударен към магарето със силно накуцване.

Щом стигна до животното, Ройстън се хвърли към него и бързо го прегърна, след което задържа главата на магарето, докато двамата мъже помогнаха на Мел да се качи. Жената стоеше назад, изплашена, без да знае какво е станало, но с възхищение гледаше към наметалата със знака на сокола. Мел се закрепи на раменете на двамата, докато намери удобно положение за крака си, след което се хвана за тънката грива на животното. Доналсън погледна към своите благодетели, които отстъпиха назад, кимна им и махна за сбогом. Парчето метал все още блестеше в стиснатия му юмрук.

— Още веднъж ви благодаря, господа.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита тъмнокосият.

— Да, освен ако звярът, който яздя, не полудее и не ме хвърли в канавката. Бог да ви благослови, приятели. И предайте на лорд Уорън, щом го видите, че ние сме готови да изпълняваме заповедите му.

— Ще му предам — отвърна русият — Това със сигурност ще направя — промърмори той под нос, докато мъжът, жената, магарето и момчето се загубиха в нощта надолу по пътя.

Когато вече нито се виждаха, нито се чуваха, русият се върна в храстите, където бяха работили и взе факлата. Той я задържа вдигната, докато придружителят му приготви конете, след което я загаси във влажната пръст на пътя. Сивите му очи отново бяха станали сурови.

— Е, какво ще кажеш, Дънкан, престъпих ли границите на разрешеното дори за един херцог, като излекувах този човек? — попита той, докато нетърпеливо намъкваше износените си кожени ръкавици.

Дънкан вдигна рамене, докато му подаваше юздите:

— Кой може да каже? Рискувахме, това не е нещо ново. Той няма да си спомни нищо, което не трябва. Но с народа от провинцията никога не може да си сигурен. И въобще трябва ли да ти казвам това? В края на краищата те са твоя народ, Аларик.

Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, Защитник на краля, а сега отлъчен дерински магьосник, се усмихна, хвана юздите и двамата с Дънкан скочиха на конете.

— Моят народ. Предполагам, че наистина е мой, Господ здраве да му дава. Кажи, братовчеде, наистина ли моите грешки са причина за всичко това? Никога не съм мислил така, но последните няколко седмици чувах това твърдение толкова често, че почти започнах да му вярвам.

Дънкан поклати глава, удари с пети хълбоците на коня и потегли надолу по пътя.

— Ти не си виновен. Никой не е. Ние просто сме удобно извинение за архиепископите да направят това, за което са жадували от години. Сегашните събития са се готвели поколения наред.

— Прав си, разбира се — каза Морган като подкара коня си в тръс, редом до този на братовчед си. — Но това няма да ни помогне, когато даваме обяснения пред Келсън.

— Той разбира — отвърна Дънкан. — По-интересно ще е да видим, как ще приеме информацията, която събрахме през последната седмица и нещо. Не мисля, че той осъзнава степента на недоволство в тази част на кралството.

— Нито пък аз — изсумтя Морган. — Кога, според теб, ще стигнем Дол Шая?

— Следобед — заяви Дънкан. — Готов съм да се обзаложа.

— Така ли? — ухили се лукаво Морган. — Дадено. Сега да вървим.

И така двамата оставиха зад себе си Дженън Вейл, като увеличиха скоростта, щом луната изгря и освети земята. Младите дерински лордове не се тревожеха от мисълта, че може да са разкрили своята самоличност. Дори някой да кажеше на Малкълм Доналсън и Ройстън, че са били в обществото на тази опозорена двойка, те нямаше да повярват. Херцозите и висшите духовници, били те дерини или не, не се разхождаха с триседмични бради и наметала със знака на сокола, маскирани като обикновени въстаници, на служба при лорд Уорън. Това беше просто нечувано.

Нито пък двама наследствени дерини биха се спрели, за да помогнат на ранен бунтовник. Особено на такъв, който само преди няколко часа е убивал и осакатявал кралските рицари. Това също беше нещо невъзможно.

Двамата яздеха все по-бързо, приближавайки се към Дол Шая, мястото на утрешната среща с техния млад, дерински крал.

Глава втора

Твоите князе са бунтовници и съучастници на крадци.

Исаия 1:23