Елитът на Дерините

Като поклати глава, Морган запълзя назад, докато стигна безопасно място, където се изправи и тръгна надолу по хълма. Когато стигнаха до относителната безопасност на мястото, където бяха конете им, Аларик сложи ръка върху седлото и се взря внимателно в лицето на Дънкан.

— Е, явно, че не можем да се промъкнем през цялата епископска армия — каза той тихо. — Някакви идеи какво да направим?

Дънкан намръщено си играеше с ремъка на конското стреме.

— Трудно е да се каже. Явно е, че вече не изискват от пътниците да преминават през параклиса, защото той не съществува. Обаче се съмнявам, че пускат всеки, който иска да влезе в Дхаса, просто ей така.

— Хммм. Чудя се… — Морган замислено прокара пръсти през брадата си и се намръщи.

— А какво ще кажеш, ако се опитаме да ги заблудим? — предложи Дънкан след известен размисъл. — В тези дрехи и както сме брадясали, съмнявам се, че някой ще ни разпознае. Видя ли, колко внимание ни обърнаха тази сутрин по пътя. Можем да се опитаме и да откраднем лодка през нощта, ако мислиш, че да пробваме влезем посред бял ден е твърде рисковано.

Морган поклати глава:

— Няма да рискуваме дори толкова. Ние трябва да се доберем до епископите. Ако ни заловят, преди да стигнем до тях и ни се наложи да използваме магия, за да се измъкнем, никога няма да можем да ги убедим в искреността си.

— И какво предлагаш тогава? Да загубим два дни, за да влезем от север? Не мисля, че можем да си го позволим.

— Не, трябва да има и друг начин. Сигурно не знаеш наблизо да има някой Портал за преход? Чудя се, как ли са ги правили древните?

Маклейн изсумтя:

— Аз пък се чудя, защо не можем да летим! Все пак мисля, че докато ни хрумне нещо, трябва да поговорим с някои от местните жители, за да разберем какво точно е положението в долината. Ако стане още по-лошо, винаги можем да се сдобием с друга значка на Свети Торин и да се опитаме да влезем през деня. Ако искаш да знаеш, аз още си пазя моята.

Морган изненадан гледаше как Дънкан извади знака от кесията на кръста си и започна да го прикрепя към шапката си. Аларик наблюдаваше тази операция, като мълчаливо се възхищаваше на предвидливостта на своя роднина и обмисляше предложението му, докато накрая кимна бавно. След няколко минути те тръгнаха към пътя, за да си изберат подходящ информатор.

Не им се наложи да чакат дълго. След като оставиха един керван от товарни животни и охраната му да преминат необезпокоявани, бдението им беше възнаградено с появата на дебел, самоуверен човек, облечен като нисш чиновник. Когато стигна до мястото, където двамата дебнеха, той спря и изтри потното си лице с ръкава на дрехата си. В този момент пътят беше пуст и Дънкан, като хвърли последен поглед към братовчед си, излезе от храстите и се поклони дълбоко.

— Добър ден, господин чиновнико — каза той любезно, като се усмихна пленително и свали шапката си така, че човекът да види знака на Торин. — Бихте ли ми казал, чия е армията в долината?

Внезапната поява на Маклейн стресна мъжа. Очите му се разшириха и той заотстъпва назад, но се натъкна на Морган, който запуши с ръце устата му.

— Спокойно, приятелю — измърмори Аларик и пусна силата си в действие, докато човекът се опитваше да се бори. — Недей да се противиш. Няма да те нараним.

Разтрепераният чиновник се подчини. После очите му се изцъклиха и Морган го помъкна към храстите, за да се махнат от пътя. Когато решиха, че са добре скрити, Дънкан допря леко пръсти до слепоочията на мъжа и започна да изговаря думите, които щяха да го накарат да изпадне в транс. Свещеникът се усмихна тъжно, когато очите на човека се затвориха и той се отпусна в ръцете на Морган. Те го облегнаха на дънера на едно дърво и Аларик клекна усмихнат пред него, докато Маклейн държеше мъжа под контрол.

— Беше толкова лесно — рече Дънкан и погледна със светнали очи. — Почти се чувствам виновен.

— Нека първо чуем, дали може да ни каже нещо полезно, пък после се радвай — отвърна братовчед му и докосна с пръсти челото на чиновника. — Как се казваш, приятелю? Хайде, нищо ти няма. Сега можеш да си отвориш очите.

Човекът погледна към Аларик с леко учудване:

— Ами, аз съм учителят Тиъри, сър… чиновник от домакинството на лорд Мартин от Грейстоук. — В резултат на причинения от Дънкан транс, той ги гледаше с широко отворени, искрени очи, без следа от страх в тях.

— Тези войници в долината на епископ Кардиъл ли са? — попита Маклейн.

— Да, сър. Те са на стан вече два месеца и чакат вест от краля. Говори се, че Негово Величество ще дойде тук, за да бъде освободен от ужасното зло, което го е сполетяло и да получи опрощение.

— Ужасно зло? Какво ужасно зло?

— Деринската магия, сър. Говори се още, че той закриля ужасния херцог Аларик от Коруин и оня еретик братовчед му, свещеника. Всички знаят, че те двамата бяха отлъчени, когато епископите се събраха през април.

— О, да, знаем това — рече Дънкан неспокойно. — Я ми кажи, Тиъри, как се влиза сега в града? Трябва ли още да се отдава почит на Свети Торин?