Елитът на Дерините

— Ето го олтара на Свети Камбър, за който ти ми каза — рече Дънкан, като махна към това, което беше останало от мраморната плоча, подаваща се от източната стена. — Сетих се, че Портала не може да е бил поставен на открито дори по времето на Междуцарствието, така че се огледах по-нататък. Оттук.

Дънкан запълзя през малък тунел, който беше издълбан в рушащата се стена. Крепяха го само някои от древните греди, които все още не бяха изгнили напълно. От другата страна на прохода, подът беше засипан с натрошен камънак, но все пак личеше, че помещението е представлявало нещо като вестиарий. Морган изтупа прашните си ръце, докато се изправяше, за да разгледа напукания под и колоните, които все още крепяха по голямата част от тавана. На отсрещната страна той успя да различи останките на почернял от огъня олтар, остатъците от шкафове и сандъци, както и един по-голям шкаф за дрехи, който също се разпадаше. Подът беше покрит с отломки: каменни блокове от рушащите се стени, гниещи парчета дърво, разбити стъкла. По тънкия слой прах, който покриваше всичко, личаха следи от животни.

— Ето тук — обади се Дънкан, като застана пред олтара и клекна. — Гледай, още си личи плочата, която е отбелязвала Портала. Постави ръцете си върху нея и опитай.

— Да опитам ли? — Морган падна на колене до братовчед си и постави ръка на пода, като го погледна въпросително. — И какво трябва да усетя?

— Просто опитай, но внимателно — подкани го Маклейн. — Древните са оставили съобщение.

Аларик повдигна скептично вежди, после освободи разума си и се съсредоточи върху плочата.

Внимавайте дерини! Тук е скрита опасност!

Стреснат от силата на контакта, Морган се дръпна неволно и погледна учуден към Дънкан. После постави отново ръката си върху плочата и се заслуша.

Внимавайте дерини! Тук е скрита опасност! От всичките, сто братя оцелях само аз, за да се опитам, с чезнещите си сили да унищожа този портал, преди да бъде осквернен. Братя, чуйте ме. Пазете се, дерини. Хората убиват това, което не разбират. Свети Камбър защити ни от ужасно зло!

Аларик се отдръпна и погледна към братовчед си. Свещеникът изглеждаше тържествено, сините му очи светеха в мрачната стая, но на устните му като че ли всеки момент щеше да заиграе усмивка. Той се изправи и рече, като се оглеждаше тъжно наоколо:

— Той е успял. Сигурно е жертвал за това живота си, но е унищожил Портала за преход. Не е ли странно, как понякога сме принудени да унищожаваме това, което ни е най-скъпо. Ние като раса сме направили това. Виж какво знание е загубено, какво светло наследство е било очернено. Ние сме сянка на това, което сме били някога.

Морган се изправи и успокоително стисна Дънкан за рамото.

— Стига братовчеде. Дерините до голяма степен сами са причинили съдбата си и ти го знаеш. По-добре да тръгваме.

Яркото слънце заблестя над тях, щом напуснаха порутената зала и стигнаха до главния кораб. В лъчите, които проникваха през изпочупените прозорци танцуваха прашинки. В помещението се редуваха осветени и сенчести петна. Двамата точно се канеха да излязат, за да се отправят към конете си, когато въздухът на изхода започна да трепти. Те спряха учудени, а после поразени забелязаха, че пред тях се очертава човешки силует. Появилата се фигура представляваше мъж, облечен в монашеско расо, с качулка на главата. В ръката си той държеше дървен жезъл, а над главата му имаше златен ореол, който беше по-ярък дори от светлината на слънцето. Този образ и Морган, и Маклейн бяха свикнали да свързват със Свети Камбърот Кулди, древния покровител на деринската магия.

— Кхадаса! — изсъска Аларик и от изненада отскочи назад.

— Боже в небесата! — отвърна Дънкан, като се прекръсти.

Фигурата на вратата обаче не само не изчезна, а се приближи към тях. Морган, който не искаше да се сражава със странното същество пред себе си, което и да беше то, отстъпи още крачка назад. След това с вик на изненада отскочи напред, защото рамото му се удари в нещо твърдо и неподатливо, което изстреля към него златна светкавица.

Удареното място пламна и Аларик взе да го разтрива внимателно, докато гледаше към непознатия. Без да сваля очи от натрапника, Дънкан се приближи към своя роднина. Докато двамата гледаха със страхопочитание, непознатият вдигна ръка и смъкна качулката от главата си. Очите му, които едновременно бяха и нежни, и проницателни, имаха сиво-синия цвят на небето отвън. Лицето му изглеждаше древно и в същото време без определена възраст. Ореолът, около посребрялата му глава, блестеше като уловен, слънчев лъч.

— Не тръгвайте отново срещу стражите, защото може да пострадате — проговори мъжът. — Засега не мога да ви пусна да си вървите.