Елитът на Дерините

Няколко часа по-късно Морган и Дънкан се скриха с конете си в буйния гъсталак, около пътя за Дхаса и спряха, за да се ослушат. Брадясали, изцапани, яздещи незабележителни с нищо коне, двамата мъже имаха доста неясен произход и не бяха предизвикали никакви подозрения в пътниците, които срещнаха по доста оживеното шосе. Бяха се разминали със селяни, войници, търговци с товарни кервани и дори с двойка конни пратеници, които носеха герба на самия епископ на Дхаса.

Но никой не ги спря. Сега, когато достигнаха до долината пред Дхаса, пътят опустя за малко. И двамата бяха сериозни, защото помнеха добре, какво се бе случило при последното им появяване по тези места.

Свети Торин беше пазителят на Дхаса. Според обичая тези, които пристигаха в града от юг, както сега Морган и Маклейн, трябваше да спрат и да отдадат почит на пазителя на града, преди да получат разрешение да прекосят езерото, по което се стигаше до вратите на Дхаса. Доскоро, по-точно допреди три месеца, в долината имаше древен параклис, построен от дърво, което растеше в областта. Човек трябваше да влезе в сградата сам и невъоръжен (и с приготвен дар за светията). Набожният пътник получаваше оловна значка за шапката си, която го легитимираше, като изряден поклонник. С нея той вече имаше достъп до малките лодки, които осъществяваха превоза през езерото, до града на дутия бряг. Единствената такса, която се приемаше, беше тази значка, а лодкарите бяха неподкупни. Затова пътниците, които искаха да влязат в града от юг (и да избегнат двудневната езда до северната порта, където входът беше свободен), отдаваха своята почит на Свети Торин. За повечето от тях времето, което спестяваха си струваше една молитва.

Но преди три месеца Морган и Маклейн трябваше да платят много по-скъпо за достъпа до Дхаса, който така и не получиха. В параклиса беше заложен капан за Аларик. На място, където той със сигурност щеше да постави ръката си, имаше игла напоена с мераша, вещество, което замъгляваше разума на дерините.

Морган се убоде и отровата свърши своята работа. Когато дойде в съзнание слаб и объркан, той откри, че е пленник на бунтовника Уорън де Грей и на един от подчинените на архиепископите. Само своевременната намеса на Дънкан го спаси от бавна и ужасна смърт.

Но спасението им също имаше своята цена. В последвалата битка, Маклейн беше принуден да разкрие деринския си произход, като използва магия, която направи възможно бягството им. В бъркотията на земята бяха изпопадали факли, които запалиха помещението и превърнаха старата, дървена сграда в ревящ, огнен ад. Именно пожара, както и някои предишни събития, доведоха до това, че над главите над двамата заехтя тътена на анатемата. Именно тези си грехове се надяваха да изкупят, ако успееха да се доберат до сравнително безопасните за тях покои на епископите.

Дълго време те стояха тихо в храстите, като се ослушваха и душеха въздуха, докато накрая слязоха от конете. Зад хребета пред тях бяха съзрели да се издига дим от лагерни огньове. Като напрегнаха сетивата си, те чуха животински звуци, човешки гласове, усетиха острата миризма на горящо дърво в спокойния и топъл пролетен въздух.

Морган въздъхна примирено и като се усмихна накриво към своя роднина, завърза коня си и започна бавно да се изкачва към върха на хълма. Имаше достатъчно дървета за прикритие, но постепенно те бяха заменени от храсти и висока трева. Последните няколко метра им се наложи да пълзят, като все повече се прилепват до земята. Накрая стигнаха до върха и внимателно надникнаха над ръба.

Долината беше изпълнена с въоръжени мъже. На юг и на изток, докъдето поглед стигаше, се виждаха шатри и палатки, войници, работилници, редици от завързани коне, кошари с животни за провизии. В долината растяха и дървета, но те не скриваха много от погледите на двамата наблюдатели. Пред по-богатите палатки бяха побити знамена, които трептяха и блестяха на слънчевата светлина. Много от гербовете обаче им бяха непознати. Тук-таме се открояваха златисто — виолетови флагове и само благодарение на тях можеше да се разбере, че събраната войска е епископска армия. От състоянието на лагера личеше, че той съществува от доста време, а също така, че никой не се кани да го вдига веднага.

Морган потисна тревожната си въздишка, а Дънкан го докосна по лакътя и направи знак с глава наляво. В далечината се виждаше бившето местонахождение на параклиса на Свети Торин. Едно черно петно, което представляваше бъркотия от овъглени греди и срутени стени, беше всичко, останало от известното някога място за поклонение. Но и там имаше войници, които разчистваха развалините. Вдясно от тях други сечаха дървета и правеха греди. Явно епископите бяха решили да намерят работа поне за част от армията си, докато дойде време да се влезе в бой и бяха наредили да се възстанови „Свети Торин“.