Елитът на Дерините

Устните му се движеха, но те възприемаха това, което казваше, по-скоро с ума си, отколкото с ушите си. Морган погледна неспокойно към Маклейн и видя, че братовчед му внимателно наблюдава непознатия с недоверчив израз на лицето. Той се зачуди за момент дали това е мъжът, който Дънкан беше срещнал преди няколко месеца, на пътя за Корът и в момента, в който го помисли, вече знаеше, че именно това е човекът.

Маклейн понечи да заговори, но мъжът вдигна ръка, за да го спре и поклати глава.

— Моля ви, нямаме много време. Дойдох да ви предупредя, че животът ви е в голяма опасност.

Морган не успя да се сдържи и изсумтя с пренебрежение:

— Това не е нещо ново. Като дерини ние сме обречени да си създаваме врагове.

— Врагове, които също са дерини?

Дънкан зяпна, но Аларик само присви внимателно очи:

— Врагове — дерини? Себе си ли имате предвид?

Непознатият се засмя, като че ли отговора му хареса и изглежда леко се отпусна.

— Едва ли точно аз съм вашият враг. Ако бях, щях ли да дойда да ви предупредя?

— Може да си имате свои собствени причини.

Дънкан смушка своя роднина в ребрата и кимна към непознатия:

— А кой сте вие, сър? Приличате на Свети Камбър, но…

— Хайде сега. Камбър от Кулди е мъртъв от два века. Как може аз да съм той?

— Не отговорихте на въпроса на Дънкан — настоя Морган. — Вие Камбър от Кулди ли сте?

Леко развеселен, мъжът поклати глава:

— Не, не съм Камбър от Кулди. Както казах на Дънкан, когато се срещнахме на пътя за Корът, аз съм просто един скромен слуга на Камбър.

Аларик скептично вдигна вежди. Въпреки че непознатият отричаше да е светеца, поведението му не беше на човек, който е скромен слуга на когото и да било. Напротив, от него се излъчваше власт и той правеше впечатление на човек свикнал не да получава, а да дава нареждания. Не, този мъж беше всичко друго, но не и слуга.

— Вие сте един от слугите на Камбър — повтори накрая Морган, без да успее да прикрие както трябва недоверието в гласа си. — Нахално ли ще бъде, ако попитам, кой точно? Вие нямате ли си име?

— Имам много имена — усмихна се мъжът. — Но моля, да не ме притискате. Засега не бих искал да ви лъжа, а истината може да се окаже опасна за всички ни.

— Разбира се, вие сте дерини — предположи Аларик. — Трябва да сте, щом можете да правите всичко това и да идвате и да си отивате по този начин. — Непознатият го гледаше леко развеселен, докато той продължи:

— Но никой не знае, че сте дерини. Вие сте се крил, както правеше Дънкан през всичките тези години. И не искате никой да узнае.

— Щом смятате така.

Морган се намръщи и погледна към Маклейн, когато усети, че мъжът си играе с него. Свещеникът поклати глава и се приближи, за да види по-добре непознатия.

— Тази опасност, за която говорите — каза той. — Тези врагове — дерини, кои са те?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

— Не можете? — започна Морган.

— Не мога, защото не знам — прекъсна го човекът и вдигна ръка за тишина. — Мога да ви кажа следното: Онези, чиято работа е да знаят това, са убедени, че вие двамата показвате сили на пълни дерини, даже такива, за които самите те не са предполагали.

Морган и Маклейн го гледаха недоверчиво, докато мъжът излезе отново навън и си сложи качулката.

— Както и да е, помнете, че те смятат да проверят това, като ви предизвикат на свещен дуел, за да разберат какви са вашите възможности. — Той се извърна, за да ги огледа още веднъж и завърши: — Помислете върху това, приятели. И внимавайте да не ви намерят, преди да добиете увереност в силите си, каквито и да са те!

След тези думи, мъжът кимна рязко и тръгна към конете, които пасяха наблизо. Животните, изглежда, въобще не го забелязаха. Морган и Маклейн застанаха на изхода и видяха как той вдигна ръка, като за благословия, заобиколи конете и изчезна. Като преглътна една ругатня, Аларик бързо заобиколи конете и нетърпеливо затърси следи от непознатия, но не откри нищо. Дънкан остана дълбоко замислен до вратата, след това излезе и също се доближи до конете.

— Няма да го намериш Аларик — рече той меко. — Така стана и на пътя за Корът преди няколко месеца — погледна към земята и поклати глава. — Никакви следи, никакъв знак, че е бил тук. Може би наистина не е бил.

Морган се изправи, погледна го, след което се насочи към параклиса, за да изследва прага на вратата и прашния под вътре. Дори и да беше имало следи там, техните собствени ботуши ги бяха заличили. А по мократа трева наистина нямаше нищо, което да навежда на мисълта, че оттам е минал човек.

— Врагове — дерини — въздъхна херцогът и тихо застана до братовчед си. — Разбираш ли, какво означава това?

Дънкан кимна:

— Това означава, че има далеч повече дерини, отколкото някога сме мечтали. И то дерини, които знаят какви са и могат да използват своите пълни сили.

— А ние не познаваме никой от тях, освен Келсън и Уенсит от Торънт — промърмори Морган, като прекара ръка през разрошената си от вятъра коса. — В името божие, Дънкан! В какво сме се забъркали?

В какво точно се бяха забъркали щеше да става все по-ясно с напредването на деня.