Фурията на Академа

– Не сега, моля – каза му Амара. – Трябва да разберем има ли причина – рече тя на Бърнард. – Тук стана нещо различно от случилото се вътре. Трябва да открием защо.

Бърнард изсумтя.

– Джиралди, какво друго можеш да кажеш за станалото вътре?

– Не много, сър – сви рамене Джиралди. – Беше кратко и кърваво. Мечове и кинжали. Един от мъжете счупи врата на един от взетите със счупеното си копие.

– Бой с оръжия – кимна Амара. – Центурион, а някой използва ли призоваване?

Джиралди се намръщи.

– Нищо явно, милейди. Аз имам някакви способности в призоваването на метал, но никога не са били достатъчно силни, че да ги използвам реално, ако разбирате какво имам предвид. Един от хората ми май използва малко призоваване на земя, когато запрати носилката си по един от взетите

, за да му попречи да нападне едно от децата.

– Но използването на фурии за увеличаването на силата е вътрешно призоваване – каза Амара. – Както ти подобряваш фехтоваческите си умения. Или Бърнард – стрелбата си с лък. – Тя погледна Бърнард. – Обаче ти призова Брут открито, за да го използваш срещу Янус. И точно след това той... – Тя смръщи вежди. – Той изглеждаше учуден, когато това се случи. Сякаш почувства нещо. И тогава използва своя собствена фурия против теб, Бърнард.

– И какво следва от това? – попита мрачно Бърнард.

– Не мисля, че той можеше да призовава фурии, когато излезе на двора за пръв път – рече Амара. – Иначе веднага щеше да използва фурия против Харгър.

Бърнард бавно кимна.

– Мислиш, че не е можел да призовава преди... какво? Преди някой да му покаже как става? Преди някой да използва призоваването?

– Вероятно – поклати глава Амара. – Не знам.

– Янус е искал да убие единствения ни лечител? – изръмжа Джиралди. – Врани!

– Лечителите ни – кимна Бърнард. – Призователите ни на огън. Тези ворди, каквито и да са, не са глупави. Подмамиха ни в капан, атакуват най-силните ни призователи. Предвидиха някои от ходовете ни. Следователно ни познават. Знаят за нас повече, отколкото ние за тях. – Той изсумтя и се изправи. – Това е лоша новина, хора.

– Сър – каза Фредерик.

– Почакай – махна му с ръка Бърнард. – Амара, каза, че някакво същество те е докоснало по крака, докато си спяла?

– Да – отвърна тя.

– Така – кимна Бърнард. – Можем да приемем, че тези прев­земачи са малки – като мишка или дребен плъх. Рано или късно, ще ни се наложи да спим отново. Все още сме уязвими. Трябва да открием как да се защитаваме от тях.

– Може би просто да се уверим, че в голямата зала няма повече от тях? – попита Амара.

– Не можем да сме напълно сигурни – възрази Бърнард. – Първо, дори не знаем как изглеждат. Второ, нещо с големината на мишка може да се промъкне през процепите между камъните или дупките в стената, и винаги има къде да се скрие. Както правят плъховете.

– Не мисля, че и лагер на открито ще ни помогне – отбеляза Амара.

– Определено не.

– Трябва да научим повече за тези превземачи – рече Амара. – Ако можехме да зърнем някое от тях, това щеше да ни помогне да измислим някакъв план.

Фредерик въздъхна раздразнено, пристъпи между тях и зах­лупи с трясък чашата върху калдъръма с един рязък жест. Амара зяпна.

– Така изглеждат! – каза младият рицар.

И вдигна рязко чашата.

Амара се взря в превземача. Той беше дълъг колкото дланта ѝ и много тесен. Тялото му беше бледо на цвят, омазано с кръв и покрито със застъпващи се сегменти от полупрозрачна хитинова обвивка. От всяка страна на тялото му се подаваха десетки крачета, а от единия му връх стърчаха две антенки, дълги почти колкото самото тяло. Главата му беше едва забележима бучка, с челюсти с остри зъби.

Когато върху превземача падна лъч светлина, той се сви на кълбо, сякаш не можеше да я понася. Краката му и хитиновата обвивка застъргаха върху камъка.

– Вижте! – промърмори Амара, гледайки превземача. – Гърба му!

Там имаше две подутини, същите като при воините. Амара посегна, за да докосне едната от тях, но тялото на съществото стремително се разви и тежките му челюсти се впиха в пръста ѝ. Тя изсъска и тръсна китка. Но захапката на превземача беше изненадващо силна и ѝ бяха необходими няколко опита, за да изтръгне тварта и да я хвърли далеч от себе си.

Бърнард се обърна и смачка превземача с ботуша си. Разнесе се хрущене.

– Врани! – въздъхна Джиралди.

Всички се обърнаха към Фредерик.

– Пренасях един от труповете – каза Фредерик тихо. – Тир. Главата му беше отсечена. И тази твар изпълзя от... – Фредерик прег­лътна, пребледнял. – Изпълзя от устата, сър. От отсечената глава.

През това време по пръста на Амара започна да се разпространява странно и неприятно парене. То скоро обхвана цялата длан и китката. Амара се опита да свие пръстите си в юмрук, но не успя.

– Това е някакъв вид отрова – каза тя.

Фредерик кимна и показа собствената си леко зачервена ръка.

– Да, мадам. Ухапа ме няколко пъти, като го хванах, но сега не чувствам болка или гадене.

Амара кимна навъсено.