Фурията на Академа

– Да допуснем, че вордите са получили достъп до призоваването – каза тя. – Променя ли това нещо относно дълга ни?

– Не – поклати глава Бърнард.

– Тогава трябва да сме готови за най-лошото – каза Амара. – Да държим рицарите си в резерв, за да противодействат на техните призователи, докато не установим със сигурност имат ли такива. И ако нямат, легионерите ни може да са способни да им се противопоставят, поне докато рицарите Игнуси запалят кроача. Можем ли да го направим?

Бърнард се намръщи за момент, после бавно кимна.

– Ако предположенията ни са верни – рече той. – Ти какво мислиш, Дорога?

– Мисля, че имаме твърде много „ако“ и „може би“ – изсумтя маратът. – Това не ми харесва.

– На мен също – каза Амара. – Но само с това разполагаме.

Бърнард кимна.

– Тогава потегляме. Ще вземем рицарите и центурията на Джиралди. Ще оставя Феликс тук да защитава ранените.

Амара кимна и стомахът ѝ изкъркори. Тя вдигна към устните си забравената чаша със супа и отпи. Храната ѝ се стори твърде солена, но усещането за засищане беше приятно.

– Добре. Трябва да си измислим пароли, Бърнард. Ако взетите алерани не могат да говорят, ще може да отличаваме приятелите от враговете по този принцип. Трябва да приемем, че и самите ние не сме имунизирани против това, да станем жертви на вордите.

– Добра идея – каза Бърнард и огледа мрачно двора. – Велики фурии, това не ми влияе добре на стомаха. Всичко е избягало от тия твари. Освен враните и нас не виждам нищо живо на разстояние половин миля. Включително и птици. Дори проклетите плъхове ги няма.

Амара допи супата си и погледна рязко към Бърнард.

– Какво?

– Тази работа ме плаши – рече той. – Това е.

– Какво искаш да кажеш, че тук няма и плъхове? – настоя тя и чу, че гласът ѝ трепери.

– Извинявай – каза той. – Просто размишлявах на глас.

Ужасът скова пръстите ѝ и празната тенекиена чаша падна на земята. В главата ѝ изплува споменът как нещо дребно се беше плъзнало по крака ѝ, преди тя да се събуди.

Понякога изпращат нещо, което изпълзява вътре в теб.

– О, не – изстена Амара, завъртайки се към сумрачната голяма зала, където ранените рицари, легионерите и местните жители отпочиваха. – О, не, не, не!

Глава 26

Амара чу как Бърнард изруга зад гърба ѝ и се забърза подире ѝ към голямата зала, на чийто вход стоеше на пост Джиралди. При вида на тичащата Амара старият центурион се намръщи.

– Ваша светлост! Случило ли се е нещо? – попита той.

– Вдигай всички – изрече рязко Амара. – Нека се съберат навън. Веднага.

Джиралди примигна.

– Всич...

– Изпълнявай! – изрева Амара.

Джиралди машинално се изпъна, усетил решителността в гласа ѝ, и удари с юмрук нагръдника си. После се извърна и гръмогласно започна да издава заповеди.

– Амара, какво има? – попита Бърнард.

– Събудих се, защото плъх или мишка се допря до крака ми – отвърна тя. Дланите ѝ се свиха в юмруци. – Но ти каза, че тук не са останали дори плъхове.

Бърнард се намръщи.

– Може би ти се е присънило?

– Велики фурии! – въздъхна Амара. – Много се надявам на това. Защото, ако вордът е изпратил същества, способни да пропълзят в тялото на човек, когато той спи, имаме проблем. Повечето рицари спяха близо до мен, където светлината беше мъждива.

Бърнард си пое дъх и изруга тихо:

– Врани и проклета мърша! Мислиш, че из залата може да са пълзели тези... твари?

– Предполагам, че това е част от атакуващата им тактика – каза Амара. – Просто е по-безшумно.

– Сега е ясно защо вордът отстъпи толкова бързо – намеси се Дорога. – И ви позволи да се погрижите за ранените. Знаел е, че ще ги внесете вътре. И после е изпратил превземачи.

Междувременно Джиралди продължаваше да издава заповеди. Всички фуриени лампи в залата бяха запалени и вътре стана толкова светло, че Амара я заболяха очите. Тя се дръпна встрани от вратата, за да могат взелите своите оръжия и щитове легионери да излизат и да се строяват. Някои от мъжете накуцваха с явна болка. Наложи се да изнасят ранените с носилките.

Амара с усилие потисна желанието си да закрещи, за да излязат всички по-бързо. Джиралди и сам се справяше доста добре с тази задача. Амара отчаяно се надяваше, че предположението ѝ е погрешно и че излизането от сградата ще се окаже излишна мярка. Но нещо ѝ подсказваше, че е права. И че грижливо заложеният капан вече е изщракал.

Двама мъже изнесоха първите носилки с ранените на двора и Амара ги проследи с поглед, прехапала устни. След това излязоха няколко рицари Тера с тежки доспехи, които все още не бяха успели да облекат изцяло. Някои от хората се събираха на групи от по двама и по трима и тихичко си говореха нещо. Джиралди се накани да им закрещи, но се възпря с видимо усилие и продължи да гълчи младите легионери от центурията на Феликс.

Амара се вгледа внимателно в онези, на които Джиралди се въздържа да се разкрещи. Всички те бяха рицари. Защо не излизаха?

– Господа – извика им Амара. – Излезте заедно с останалите, моля!