Фурията на Академа

– Маестро, ако Първият лорд и ние, придворните му, вече не сме способни да защитаваме народа си, то мястото ни въобще не е тук.

Майлс изръмжа:

– Тави. Това е предателство.

Тави вирна брадичка и погледна към Майлс.

– Не е предателство, сър Майлс. Това е истината. Може да не е красива, да не е щастлива или удобна истина, но е така. – Той продължи да го гледа спокойно. – Аз подкрепям Първия лорд, сър Майлс. Той е мой покровител и ще го поддържам, каквото и да се случи. Но ако самите ние не изпълним задълженията на Първия лорд, то значи, нямаме право да действаме от негово име.

Настъпи тишина. Килиан не помръдваше.

– Тави, от етична гледна точка си прав – каза най-накрая той. – Трябва да направим труден, но правилен избор, колкото и ужасен да ни се струва той. – Килиан изчака, докато Тави осмисли думите му, след което се обърна към Майлс. – Капитане?

Майлс мълчеше, облегнат на стената, и гледаше изпитателно Тави със свити устни. Палецът му потупваше ритмично по дръжката на меча.

Тави срещна погледа на стария воин и не отмести очи от него. Майлс въздъхна дълбоко и каза:

– Килиан, момчето е право. Нашият дълг в този момент е да направим онова, което би искал от нас Първият лорд – и тук не става дума за политическите интереси. Гай никога не би изоставил Исана, след като я е поканил в столицата. Затова сме задължени, пред Първия лорд и пред самата нея, да я защитим.

Килиан сви устни, но те леко потреперваха.

– Майлс – рече той с умоляващ тон.

– Гай сигурно щеше да поиска точно това от нас – твърдо рече Майлс. – Някои неща са много важни, Килиан. Има неща, които не бива да се забравят, ако не искаме да разрушим всичко, което са постигнали предците ни.

– Не можем да вземаме решения въз основа на изблиците ни – каза Килиан с неочаквано груб глас. – Твърде много неща зависят от нас.

Тави изведнъж си спомни нещо и погледна към Килиан с разбиране.

– Вие сте му били приятел. Били сте приятели със сър Нед.

Когато Килиан отново заговори, гласът му бе спокоен, уверен и твърд.

– Служихме заедно в легиона. Заедно ни приеха в Кралската гвардия. Той ми беше приятел в продължение на шейсет и четири години. – От незрящите му очи потекоха сълзи, но тонът му не се промени. – Знаех, че тя идва в столицата и че предвид обстоятелствата, нямаше да е в безопасност в двореца. Нед защитаваше леля ти, защото аз му се доверих. Аз го помолих. Той умря, защото аз рискувах живота му. Но това не променя нищо.

Тави го погледна.

– Знаели сте, че леля ми е тук? Че може би се намира в опасност?

– Затова се погрижих сър Нед да ѝ предложи гостоприемството си – отвърна Килиан с неочаквано остър и рязък глас. – Тя трябваше да остане в имението му, докато ситуацията не се изясни. Там щеше да се намира в безопасност. Нямам представа защо е решила да напусне имението – нито защо Нед ѝ е позволил да го направи. Сигурно се е опитал да се свърже с мен, но... – Той поклати глава. – Не разбирах какво става, не предвидих как могат да се развият събитията.

– А ако е имал добра причина да го направи? – попита тихо Тави. – Ако е преценил, че рискът си заслужава?

Килиан поклати глава, без да каже нищо.

– Момчето е право – рече Майлс. – Той е служил в Кралската гвардия и никога не е постъпвал глупаво. Той обучи мен и Рари на изкуството на меча. Отлично е разбирал рисковете, на които се подлага Исана, напускайки имението му. И щом е постъпил така, значи, е имало причина за това.

– Нима смяташ, че не го разбирам? – попита спокойно Килиан. – Ако позволя това да разсее вниманието ни, можем да изгубим Алера. А ако пренебрегна саможертвата на Нед, това може да означава, че никога няма да узнаем каква е неизвестната опасност, за която се е опитвал да ме предупреди. Длъжен съм да направя своя избор. И чувствата ми, колкото и да са силни, не трябва да му повлияят. Залогът е твърде голям.

Тави погледна към Килиан и внезапно видя не острия като бръснач ум и смъртоносното спокойствие на Курсора легат, а дълбоко скритата горчива мъка на един старец, който се опитва да запази спокойствие пред лицето на надигащата се буря от страхове, несигурност и загуба. Килиан не беше млад. Бъдещето на цялата държава буквално лежеше на крехките му рамене и бремето внезапно беше станало непоносимо тежко. Той се опитваше да запази спокойствие и сега стремежът му при вземането на решения да се ръководи изцяло от логиката, а не от чувствата, му пречеше да продължи напред.

И Тави изведнъж разбра какво може да промени този баланс. Той се мразеше за това, че бе успял да намери тези думи. Мразеше се за това, че трябва да ги произнесе на глас. Мразеше се за това, че намери в себе си сили, за да нарани още по-силно кървящата душа на стареца.

Но това бе единственият начин да спаси леля си Исана.

– Тогава остава само един въпрос – каза тихо Тави. – Дали се доверявате на преценката на сър Нед. Ако отговорът е „да“ и оставим холтър Исана на произвола на съдбата, тогава той е умрял напразно.

Килиан рязко наведе глава, сякаш за да погледне кинжала, забит в корема му.