Фурията на Академа

Амара кимна рязко на рицарите Тера и легионерите отстъпиха встрани, пропускайки ги напред. Мечът на Амара отби удара на една тояга, която се спускаше над шлема ѝ. После в битката се включиха рицарите и мощните им оръжия, подсилени с фурии, започнаха да покосяват взетите с чудовищна ефективност. На нея ѝ оставаше единствено да наглежда фланговете им. Само след минутка взетите бяха изтласкани до входа на пещерата и Амара извика на рицарите си да спрат, преди да са излезли отвън, където взетите

можеха да ги обградят и да ги смажат с численото си превъзходство.

Отстъплението им отне повече време. Те не можеха да го нап­равят бързо – нали така щяха да дадат на противника си шанс да ги последва и да използва объркването в редиците им, за да нанесе нов удар. Трябваше да се изтеглят бавно, контролирано, запазвайки строя си. Междувременно вторият отряд смени първия, който получи възможност да отдъхне и да се напие с вода.

След относително кратката схватка Амара се беше задъхала. Една от основните истини за всяко сражение беше, че няма нищо, абсолютно нищо, което да е по-изтощаващо от възбудата и ужаса на близкия ръкопашен бой. Амара се погрижи хората ѝ да се напият с вода и чак след това поднесе чашата към устните си, докато наблюдаваше битката. Вторият отряд изгуби човек, когато случаен удар с брадва разсече крака му като суха цепеница, и той трябваше да бъде завлечен отзад при ранените. Втори мъж се поколеба, когато към него се приближи жена на средна възраст, и това му струваше живота – тя го издърпа иззад стената от щитове и го хвърли сред другите взети

. След още няколко секунди един от войниците изгуби съзнание след удар по шлема и преди другарите му да успеят да го издърпат назад, един от взетите го хвана за китката, дръпна ръката му и я откъсна от рамото.

Според плана вторият отряд трябваше да издържи още четири или пет минути, но Амара виждаше, че това няма как да стане без нови загуби. Взетите не се интересуваха от собствения си живот. Те искаха само едно – да наранят, да осакатят или да убият легионерите, а броят им беше три или четири пъти по-голям от на алераните. Загубата на хора за тях нямаше никакво значение, а за Бърнард беше важен всеки боец.

Слънцето вече беше изгряло, но алеранските легиони не идваха на помощ. „И сигурно едва ли ще дойдат“, помисли си тя. Дъж­дът се усили, вятърът зафуча, а враните бяха накацали по всички околни дървета в очакване на труповете.

Битката им беше безнадеждна. Ако броят на жертвите, които даваха, останеше на същото ниво – а дори това нямаше как да стане, защото легионерите се изморяваха все повече, а стрелите на Бърнардовите хора се изчерпваха – то до късната утрин щяха да са изгубили половината от боеспособните легионери. А после краят им щеше да настъпи бързо, щом войниците престанеха да поддържат бойния ред под непрестанните атаки на взетите селяни.

Едва ли щяха да доживеят до обяд.

Амара се опита да прогони мрачните си мисли и да се съсредоточи върху нещо, вдъхващо надежда. Най-стабилният фактор в отбраната им изненадващо се оказаха Дорога и спътникът му. Уокър беше страшен противник в ограниченото пространство на тунела – вордите просто нямаше какво да изправят насреща му. Гаргантът като че ли се ръководеше от няколко много прости правила: придържаше се до стената в неговия край на пещерата; всичко, което се появеше в обсега на мощните му лапи и острите му нокти, бързо биваше смазвано или разкъсвано на парчета. Междувременно Дорога стоеше между предните крака на гарганта с бойната си тояга в ръка и довършваше враговете, които бяха осакатени от ноктите на Уокър. Взетите

не отслабваха натиска си върху тях, но започнаха да проявяват известна предпазливост. Те се опитаха да примамят гарганта навън, но безуспешно.

Амара наблюдаваше със страхопочитание как могъщият гаргант подхвърли с лапа във въздуха един взет легионер, който се стовари на трийсетина фута от входа на пещерата. Помисли си, че макар да не бяха успели да стеснят достатъчно входа, за да го защитават по-успешно, Дорога и Уокър, които отбраняваха стръвно позицията си, бяха по-ефективни от каменна стена, която щеше единствено да възпира взетите селяни. Дорога и Уокър не само представляваха ефикасна преграда, но и унищожаваха врага със същата ефективност, както и останалите алерани. Амара никога не би се досетила, че тясното пространство на пещерата ще увеличи до такава степен бойните способности на гарганта. На бойното поле те бяха неудържими, но лесно можеха да бъдат избегнати или заобиколени. Ала тесният проход не даваше такава възможност и суровата, смазваща сила на гарганта го правеше много по-опасен, отколкото човек би предположил.

Амара едва успя да допие водата си и Бърнард отново ѝ нареди да влезе в бой – много преди да изтекат десетте минути, които трябваше да издържи вторият отряд. Тя и рицарите Тера отново спечелиха време за почивка на изморените легионери.