Фурията на Академа

Някой я хвана за ръката и Амара погледна към Бърнард.

– Чуваш ли ме? – попита тихо той.

– Да – отвърна тя. Гласът ѝ звучеше твърде тихо и слабо, за да е нейният. – Аз... започвам да идвам на себе си. Помогни ми да стана.

– Ранена сте в главата – каза Джиралди. – Ще е по-добре да не го правите.

– Джиралди – каза тихо тя, – и без това ранените са твърде много. Бърнард, помогни ми да стана.

Бърнард го направи, без да възрази.

– Джиралди – каза той. – Намери всички, които са годни за битка, и сформирай нови групи за бой на смени. И нахрани хората.

Центурионът кимна и отново отиде в задната част на пещерата. Скоро легионерите очистиха входа от труповете и се присъединиха към другарите си отзад, а край входа останаха само Бърнард, Дорога и Амара.

Уокър отново беше полегнал на земята и дишаше тежко. На много места гъстата му козина беше подгизнала от кръв. В дишането му се долавяха хрипове. Кръвта се стичаше под гърдите му и разкалваше пръстта. Дорога приседна пред гарганта, държейки в ръката си каменно гърне с нещо, което миришеше на лекарство, оглеждаше раните на Уокър и ги мажеше с нещо мазно от гърнето.

– Как е той? – попита Амара.

– Уморен – отвърна Дорога. – Гладен. Боли го.

– Сериозни ли са раните?

Дорога сви устни и кимна.

– Бил е и по-зле. Веднъж.

Уокър изстена, звукът, който издаде, беше нисък и печален. Широкото лице на Дорога се изкриви от болка и Амара забеляза, че маратът дори не се опитва да превърже собствените си рани.

– Благодаря ти – каза тихо тя. – За това, че си тук. Не беше длъжен да идваш с нас. Ако не беше ти, сега щяхме да сме мъртви.

Дорога ѝ се усмихна и леко наведе глава. След това се върна към задачите си.

Амара отиде до входа на пещерата и погледна навън. Миг по-късно към нея се присъедини и Бърнард. Двамата наблюдаваха взетите, които обикаляха целеустремено около група дървета на един от съседните хълмове.

– Какво ли правят? – попита Бърнард.

Амара с усилие призова Сирус и известно време наблюдава взетите.

– Секат дърветата – докладва тихо тя. – Правят нещо от дърво. Трудно е да видя през дъжда. Не съм сигурна какво целят.

– Правят дълги копия – каза тихо Бърнард.

– И защо са им?

– Гаргантът представлява голяма заплаха за тях – отвърна той. – Правят копия, за да го убият, без да дадат толкова много жертви.

Амара отпусна ръце и погледна към Дорога и Уокър.

– Но... това няма да са нормални копия. Едва ли ще свършат работа.

Бърнард поклати глава.

– Трябва им само да заострят върховете им. Взетите са достатъчно силни, за да постигнат успех, ако Уокър не тръгне към тях. А ако тръгне, просто ще ги заложат и ще го оставят сам да се наниже.

Известно време двамата просто стояха и гледаха дъжда. След това Бърнард каза тихо:

– Никой няма да дойде на помощ.

– Сигурно – отвърна тихо Амара.

– Защо? – рече Бърнард с раздразнение в гласа и сви юмруците си. – Първият лорд сигурно разбира колко опасно може да се окаже това.

– По много причини – отвърна Амара. – Може да са се появили сериозни неприятности на други места. Логистични проблеми може да забавят отпътуването на легионите. – Тя се намръщи. – Винаги може да се появят проблеми в комуникациите.

– Да. Не дойде никаква помощ – каза Бърнард. – Което означава, че Гай не е получил съобщението ми. Което пък от своя страна означава, че сестра ми е мъртва. Нищо друго не би могло да я спре.

– Това е само една от възможностите, Бърнард – каза Амара. – Исана е много способна. Сирай е изключително изобретателна. Не можем да сме сигурни в това.

Дорога се приближи и застана до тях. Той погледна към взетите с присвити очи и каза тихо:

– Те правят копия.

Бърнард кимна мрачно.

В очите на Дорога проблесна гняв.

– Значи, краят е близо. Уокър няма да се скрие в пещерата и да им позволи да го надупчат до смърт, а аз няма да го оставя сам.

– Те ще те убият – рече тихо Амара.

Дорога сви рамене.

– Така постъпват враговете. Ще отидем при тях. Да видим колцина ще успеем да вземем с нас. – Той вдигна глава и погледна към облаците. – Ще ми се да не валеше.

– Защо? – попита Амара.

– Когато загина, бих искал Единственият да ме гледа. – Той поклати глава. – Бърнард, искам един щит, за да мога да занеса вода на Уокър.

– Разбира се – каза Бърнард. – Кажи на Джиралди.

– Благодаря.

Дорога ги остави сами. Навън прогърмя. Дъждът шумолеше.

– Едва ли ще съберем хора за три групи – каза Амара.

– Знам.

– Мъжете ще се изморяват по-бързо. Ще имат по-малко време за възстановяване и почивка.

– Да – отвърна той.

– Колко стрели успяха да съберат рицарите Тера?

– По две за всеки – отвърна той.

Амара кимна.

– Без Уокър и Дорога няма да успеем да ги задържим.

– Знам – каза Бърнард. – Затова реших, че трябва да го направя.

Амара поклати глава.

– Какво да направиш?

– Аз доведох тези мъже тук, Амара. Те са моя отговорност. – Той погледна навън. – Ако ще трябва да умираме... Не искам да е напразно. Поне това им дължа. Освен това дължа твърде много на Дорога, за да го оставя да отиде сам.

Амара се сепна и го погледна.

– Искаш да кажеш...