Фурията на Академа

– Скъпи, ако не ти кажа – рече спокойно тя – и ти не се сетиш да го направиш, после ще има да ми се оплакваш, че не съм ти напомнила. Просто се грижа за твоите интереси.

– Достатъчно – отсече той. После се наведе, целуна лейди Акватайн по бузата и каза: – Внимавай в тунелите. Не поемай никакви рискове.

– Ще бъда послушна – обеща тя и се изправи. – Фиделиас се ориентира много добре из тях.

Акватайн погледна към Фиделиас, повдигна едната си вежда и каза:

– Да, не се и съмнявам. – После я целуна по устата и изръмжа: – Очаквам да продължим разговора ни по-късно.

Тя отвърна на целувката му и му се усмихна с престорена скромност.

– Ще те чакам във ваната.

Зъбите на Акватайн проблеснаха, докато се усмихваше, и той излезе от стаята, кипящ от енергията, бушуваща в него като невидим огън.

Лейди Акватайн се изправи с блеснали очи и отиде до шкафа с оръжията, който се намираше до скрина с напитки. Тя го отвори и спокойно взе оттам меч, прибран в ножница, която беше закачена на изящно изработен кожен колан. Извади дългото и елегантно извито острие, после го прибра отново в ножницата и закопча колана на кръста си.

– Много добре, скъпи ми шпионино – промърмори тя. – По всичко личи, че ще трябва да слезем в подземията.

– За да спасим Гай – рече Фиделиас, позволявайки си лека ирония в тона си.

– Не можем да допуснем Калар да му види сметката, нали?

Тя извади тъмна кожена пелерина от шкафа, наметна я и пъхна в колана си чифт фехтовални ръкавици.

– Аз не разбирам особено от мода – отбеляза Фиделиас, – но винаги съм смятал, че стоманата е много по-подходяща от коприната при всяко събитие, което включва мечове.

– Ще се намираме близо до двореца, скъпи ми шпионино, където ще има стотици ядосани, параноични членове на Кралската гвардия. По-добре да изглеждаме като съзнателни граждани, които са дошли на помощ в момент на криза, отколкото като въоръжени и бронирани войници, промъкващи се в тъмнината към двореца. – Тя бързо върза косата си на опашка с тъмночервена панделка. – Колко бързо можеш да ни отведеш до двореца?

– За двайсет минути пеша – каза Фиделиас. – Но има една дълга шахта, която стига почти до самия дворец. От нея няма как да се изкатерим навън, но ако ни повдигнете с призоваване, ще стигнем за пет минути.

– Отлично – каза тя. – Води. Чака ни работа.

Глава 49

Вратата се разтресе под поредния удар на взетите каними и Тави стисна зъби. Той се обърна към Фейд и Кайтай.

– Вие носете походното легло – каза той. – Аз ще взема Макс и ще тръгна пред вас, за да не би, ако случайно го изпусна, да падне върху Гай.

Кайтай се намръщи.

– Ще ти стигнат ли силите?

– Да. – Тави въздъхна. – Често ми се случва да го влача така до общежитието. – Той отиде до безчувствения си приятел и преметна едната му ръка през врата си. – Хайде, Макс. Размърдай се. Трябва да те заведа до леглото.

Едното око на Макс леко се отвори и той се огледа замаяно. Другото беше запечатано от съсирена кръв. Ранената му ръка също кървеше, но превръзката спираше силното кръвотечение. Когато Тави го повлече към стълбите, краката му се раздвижиха. Това по никакъв начин не можеше да се сбърка с истинското ходене, но Макс все пак успяваше да поддържа достатъчно от собствената си тежест, за да може изтерзаното тяло на Тави да свърши останалото. Двамата започнаха да слизат постепенно надолу и дори успяха да се забързат малко.

Някъде над тях отново се разнесе скърцане на желязо и по стълбите отекна кух, бумтящ трясък. Няколко секунди по-късно се разнесе звънтене от удари на стомана върху стомана, което постепенно утихна, докато се отдалечаваха от мястото, където раненият капитан продължаваше да удържа канимите.

За пръв път, откакто бе избягал от склада, Тави имаше време да помисли. И друг път бе влачил Макс, и макар задачата му да изискваше доста усилия, тя не обсебваше цялото му внимание. Той започна да навързва нещата, които бе видял, опитвайки се да си представи какво ще се случи по-нататък.

Внезапно дъхът му секна. И причината за това въобще не беше в тежестта на Макс или недостига на въздух. Тави просто не можеше да си поеме дъх и сърцето му блъскаше в гърдите с такъв ужас, че той не успяваше на различи отделните удари.

Бяха попаднали в капан.

Въпреки че Кралската гвардия несъмнено се опитваше да си проправи път с бой до Първия лорд, някои от канимите сигурно я задържаха. В подобни тесни пространства вълците воини се биеха със смъртоносна ефективност. Нямаше достатъчно място да бъдат избягвани или заобиколени, а ръстът и силата на канимите им даваха преимущество дори пред най-опитните легионери. Рицарите от Кралската гвардия сигурно щяха да използват фурии, но възможностите им бяха твърде ограничени, както Тави вече беше обяснил на Кайтай. Освен това младежът не се и съмняваше, че повечето рицари все още не бяха стигнали до стълбището. Атаката се бе провела в най-тъмните часове на нощта, когато повечето от тях спяха и щеше да е необходимо доста време, за да се събудят, да се въоръжат и да стигнат до мястото на битката.