Фурията на Академа

– Разбираш ли какво се случва тук? Милиони животи зависят от изхода на тази битка и сега не е време да си спомняме стари обиди. За да спасим държавата, ние трябва да спасим Гай. – Тави се наведе напред, стисна дръжката на стария меч на Фейд и го изтегли от ножницата му. След това падна на едно коляно и погледна роба в очите, докато хвана оръжието за острието с едната си ръка и му подаде дръжката. – Което означава – рече тихо той, – че държавата има нужда от Арарис Валериан.

Очите на Фейд се напълниха със сълзи и Тави почти успя да почувства ужасната болка, която ги беше причинила, да види страха, изпълнил очите на белязания роб. Той вдигна ръката си и докосна клеймото на страхливец върху осакатената си буза.

– Аз... Не знам дали отново ще мога да бъда него.

– В Калдерон успя – каза Тави. – Спаси ми живота. Ще успеем да оправим нещата с брат ти, Фейд. Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да ви помогна и на двамата. Не знам подробностите за случилото се помежду ви. Но ти си му брат. Негова кръв.

– Той ще се ядоса – прошепна Фейд. – Може... Не мога да го нараня, Тави. Дори и ако реши да ме убие.

Тави поклати глава.

– Няма да го позволя. Независимо колко ядосан може да е, в сърцето си той те обича. Гневът може да утихне. Любовта – не.

Фейд скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

– Ти не разбираш. Аз н-не мога. Не мога. Мина много време.

– Трябва – каза Тави. – Можеш. Ти ми даде меча си. И то не като подарък, който да окача на стената. Имаше предвид нещо друго, нали? Затова Гай беше толкова недоволен, когато го видя.

Лицето на Фейд се изкриви от болка, но той кимна.

– Със теб или без теб – каза Тави, – аз се връщам горе и ще се сражавам с онези животни, докато не загина или докато Първият лорд не бъде в безопасност. Вземи меча си, Фейд. Ела с мен. Нуждая се от помощта ти.

Фейд въздъхна и наведе глава. После си пое дълбоко дъх, протегна дясната си ръка и взе меча, който Тави му подаваше. Погледна го в очите и каза тихо:

– Правя го само защото ти го искаш.

Тави кимна, потупа го отново по рамото и двамата заедно се заизкачваха по стълбите.

Глава 50

– Строяват се отново – докладва Амара, взирайки се във взетите селяни. Двайсетина от тях носеха дълги, груби копия от сурово дърво, които бяха грубо заострени с ножове, сърпове и мечове. – Като че ли използват и легионерски щитове.

Бърнард излезе от пещерата и застана до нея.

– Ще използват щитовете, за да прикрият копиеносците си от нашите стрелци. Нашият залп сигурно се е оказал по-опасен, отколкото са очаквали.

Дъждът продължаваше да се сипе на едри, тежки капки. Сред облаците, надвиснали над Гарадос, танцуваха зеленикави мълнии, а въздухът ставаше все по-плътен и задушаващ, засилваше се усещането за нещо древно и зло.

– И ако не се лъжа, скоро ще се разрази фуриена буря. До половин час над нас ще се спуснат ветрогони.

– Половин час. – Амара се замисли. – Смяташ ли, че ще има някакво значение?

– Може би не – отвърна Бърнард. – Кой знае? Съдбата ни не е изсечена върху камък.

Амара се усмихна накриво.

– Може да оживеем след схватката с вордите само за да бъдем убити от ветрогоните? С това ли се опитваш да ме окуражиш и ободриш?

Бърнард се ухили и отново погледна предизвикателно към врага.

– Ако ни провърви, дори да не успеем да ги победим, бурята ще довърши делото ни.

– И така не ми звучи особено привлекателно – каза Амара и положи ръка на рамото му. – Не може ли да изчакаме тук? Да оставим бурята да ги довърши?

Бърнард поклати глава.

– Струва ми се, че те също усещат приближаването ѝ и искат да завземат пещерата, преди тя да е започнала.

Амара кимна.

– Тогава, значи, времето е дошло.

– Дорога! – извика Бърнард. – Дай ни двайсет крачки преднина, преди да потеглиш.

Вождът на маратите беше яхнал широкия гръб на Уокър, а нис­кият таван на пещерата го беше принудил да се наведе и да притис­не гърдите си към козината на гарганта. Той кимна на Бърнард и каза нещо тихо на Уокър. Мощните нокти на гарганта заскърцаха по пода на пещерата и той нададе застрашителен рев.

Бърнард кимна отсечено и погледна към стрелците. Всеки от рицарите Флора държеше в ръката си зареден лък.

– Изчакайте до последно, преди да стреляте – каза им тихо той. – Постарайте се да разчистите колкото се може повече копия от пътя на гарганта. – Бърнард зареди лъка си и погледна към Амара. – Готова ли си, любов моя?

Тя изпитваше страх, но не толкова силен, колкото бе очаквала. Може би се беше страхувала твърде много през последните часове и вече беше претръпнала. Амара изтегли с твърда ръка меча си от ножницата. Всъщност изпитваше повече тъга, отколкото страх. Тъга, че толкова много добри мъже и жени бяха изгубили живота си. Тъга, че не можеше да направи нищо повече за Бърнард и хората му. Тъга, че нямаше да може да прекара повече нощи с новия си съпруг и че нямаше да изпита отново онези мигове на топлота и страст.

Всичко това бе останало зад гърба ѝ. Мечът ѝ бе студен и тежък, и блестеше в ръката ѝ.

– Готова съм – каза тя.