Фурията на Академа

Тварта се обърна в последния миг и макар че не успя да избегне напълно страшното оръжие, ударът успя само да я отхвърли в калта на двайсетина фута от Амара. Царицата се претърколи и се надигна изгърбена, опирайки се на лявата си ръка, а дясната висеше неподвижно до тялото ѝ. Тя изсъска и се обърна, за да избяга, но там бе Уокър, който тъпчеше редиците на взетите. Отдясно към нея се приближаваше разяреният Дорога, който стискаше в ръка бойната си тояга, очите му блестяха от хладна ярост. А отляво стоеше Амара с меч в ръка, по който се стичаше кръвта на царицата. Когато тварта се обърна още веднъж, тя видя, че легионерите най-после бяха успели да разчистят проход в редиците на взетите, освобождавайки път за своя командир. Граф Калдерон заби меча си в меката земя и вдигна големия черен лък. Легионерите му го защитаваха от двете страни.

Царицата се обърна към най-близкия си враг, Амара, и впери в нея безумните си очи. Амара внезапно почувства чуждото съзнание в главата си, сякаш ръка на слепец опипваше мислите ѝ. Времето се забави и Амара разбра какво става – по-рано царицата бе прочела мислите ѝ. Сега отново се опитваше да тършува из тях, но така разкриваше собственото си съзнание пред Курсора.

На Амара не ѝ оставаше нищо друго, освен да надникне в главата ѝ. Царицата бе просто зашеметена от случващото се. Алераните бяха успели да я хванат в капан, но така се бяха обрекли на смърт. В никакъв случай нямаше да успеят да се спасят от гнева на взетите

, в никакъв случай нямаше да оцелеят – а на царицата никога не ѝ бе хрумвало, че в тактиката на враговете ѝ оцеляването няма да играе роля.

Саможертва.

Мислите на вордската царица се завъртяха около тази дума, открита в съзнанието на Амара.

Саможертва.

Тя не разбираше. Макар да знаеше, че обкръжаващите я същества бяха готови да се откажат от собствения си живот, за да унищожат нейния, тя не можеше да разбере мотивацията им. Как можеха да смятат собствената си смърт за победа, щом унищожението на врага им ще доведе до собствената им смърт? В това нямаше смисъл. Подобни мисли не поощряваха оцеляването. Такава смърт не можеше да послужи по никакъв начин на Целта.

Това беше лудост.

Когато погледна царицата на вордите, Амара внезапно осъзна, че е свързана с мислите ѝ и може да предугажда намеренията ѝ. Тя видя как царицата се напряга, видя я как скача напред, как зъбите и ноктите ѝ проблясват – и Амара знаеше, че царицата я е избрала за своя мишена, защото бе най-слабата и премахването ѝ бе най-лесният път към спасението. Когато ноктите се протегнаха към гърлото ѝ, тя почувства увереността на съществото.

Чу се силно бръмване, глух звук от удар и първата стрела на Бърнард удари царицата под ръката ѝ и потъна дълбоко в тялото ѝ. Ударът бе толкова мощен, че царицата падна на земята и мислената ѝ връзка с Амара рязко прекъсна.

Курсорът видя как царицата се надига и стрелата на Бърнард я улучва в гърлото. Окървавеният накрайник успя да пробие бронята. Царицата отново бе отхвърлена на земята, но пак се надигна, олюлявайки се. От раните ѝ се стичаше кръв. Тя се поколеба, блестящите ѝ очи се фокусираха върху Амара и царицата опита за последен път да скочи към Курсора.

– Амара! – извика Бърнард.

Амара вдигна меча си и когато царицата се хвърли към нея, тя просто я посрещна, стъпила здраво на краката си. Пренебрегна смъртоносните зъби и нокти, макар да знаеше, че царицата възнамерява да я убие, и вместо това съсредоточи цялото си внимание върху разстоянието между тях, върху проблясващите зъби в зейналата паст.

И тогава самата Амара се хвърли напред, напрегнала всеки нерв, всяко мускулно влакно, задвижващо ръката, с която държеше меча си. Тя изнесе здравото легионерско оръжие напред и острието му се гмурна в устата на царицата, към гърлото ѝ, разсичайки тъкан и кости. Сблъсъкът беше ужасяващ. Тя усети изгаряща болка в ръката и крака си, последвани от разтърсващ удар в земята.

Амара остана да лежи зашеметена няколко секунди, без да разбира защо изведнъж не може да вижда и защо някой полива лицето ѝ с вода. После тежестта от гърдите ѝ изчезна и тя си спомни, че вали проливен дъжд. Бърнард я повдигна, помогна ѝ да седне и Амара впери поглед в лежащото наблизо неподвижно тяло на царицата, от чиято уста стърчеше дръжката на легионерски меч.

– Ти успя, любов моя – каза Бърнард. – Успя.

Тя се наведе изморено към него. Около тях имаше поне двайсетина легионери, които се сражаваха щит до щит. Дорога беше получил поне десетина дребни наранявания и стоеше до Уокър. Макар звярът да поклащаше заканително бивните си, той едва се държеше на краката си и когато се хвърли към един от взетите, той с лекота избегна тромавия му ход.

Амара примигна, за да си изчисти очите от водата и погледна към десетките взети, които се биеха за победа над изтощените, намаляващи алерани.

– Ние успяхме – каза тя и дори произнасянето на думите ѝ струваше огромни усилия. – Ние успяхме.