Фурията на Академа

Незнайно защо, Фиделиас изпита задоволство от това, точно както му достави удоволствие да изкрещи предупреждението на алеранските гвардейци, когато вордите се приближаваха към тях. Той прекрасно разбираше колко опасни са тези мисли и чувства и съвсем не му се искаше да ги изследва задълбочено, тъй като това можеше да доведе до неприятни последици. Затова той просто ги остави да се реят по повърхността.

Доставяха му удоволствие.

Разбира се, те не бяха особено силни – но все пак беше по-добре от нищо.

Тази нощ той заспа лесно и бързо, за пръв път от близо трийсет години.

Глава 58

Исана отпусна ръце в скута си, за да се опита да скрие треперенето им. Намираше се в каретата, но не искаше да влезе в двореца в такова състояние.

Макар и да бе станала предателка на Короната – поне по дух.

Тя затвори очи, пое си бавно въздух и го издиша. Това беше само една вечеря и тя беше сигурна, че Първият лорд нямаше да я задържа след това. Освен това тя щеше да види Тави отново, цял и невредим.

...Беше си помислила, че гърдите ѝ ще я заболят от плач, толкова силно ревеше, когато го намери в дворцовата лечебница – ранен, изтощен и в безсъзнание, но жив. Тя прогони раздразнено лечителите на Цитаделата и сама изцели раните му, по трудния начин, с парцали и вода – най-бавният и изморителен процес.

Остана край Тави до момента, в който самата тя не започна да клюма, и точно тогава се появи Гай. Първият лорд се движеше много бавно, като изморен от живота старец – макар и да не изглеж­даше по-възрастен от мъж на средна възраст, с изключение на косата, която бе напълно побеляла след последния път, когато го бе видяла. Той ѝ предложи стая, но тя отклони поканата, съобщавайки му, че вече е отседнала у лейди Акватайн.

Гай я погледна с пронизващите си очи и Исана се досети, че той прекрасно разбира какво се крие зад думите ѝ. Първият лорд не възрази – дори я покани на вечеря заедно с племенника ѝ.

Той знаеше, че Исана щеше да приеме, дори само за да види Тави. На лейди Акватайн не можеше да се вярва, но имаше известна истина и в обвиненията ѝ, че Гай държи Тави за заложник, за да си осигури доброто поведение на Исана. Поне в този случай използваше момчето само за да я доведе в двореца.

Но поне бе получила онова, което искаше. Акватайнските наемници бяха съобщили, че брат ѝ е жив, макар хората от един цял холт да бяха избити заедно с много от войниците на Бърнард. Вордското гнездо беше унищожено...

Каретата спря, кочияшът пусна стълбичката и отвори вратата. Исана затвори очи и въздъхна дълбоко, опитвайки се да възвърне поне донякъде спокойствието си. След това слезе от каретата под бдителните погледи на суровите охранители на Акватайн и тръгна към двореца, съпровождана от центурион от Кралската гвардия – твърде млад за тази длъжност, помисли си тя. Той я отведе до една уютна малка трапезария.

Тя бе по-обширна от голямата зала в Исанахолт, може би достигаше размерите на каменния хамбар. Огромната маса вече беше подредена; чиниите бяха разположени на голямо разстояние една от друга, но някой явно беше решил, че тази подредба не му харесва. Всичките столове бяха събрани в единия ѝ край, прислугата подреждаше чиниите на новите им места, а до ушите на Исана достигнаха весели гласове и смях.

Тя се спря за миг до вратата, оглеждайки сцената, която се разкри пред очите ѝ. Едрият младеж, който разказваше нещо, трябва да беше Антилар Максим, за когото Тави ѝ беше разказвал често в писмата си. Той имаше грубовата хубост, която го правеше да изглежда малко като калпазанин, но Исана знаеше, че с времето той ще се превърне в по-сериозен, но не по-малко привлекателен мъж. Младежът разказваше някаква забавна история, демонстрирайки уменията на опитен разказвач. До него седеше слаб юноша с интелигентен поглед и широка усмивка, макар в позата му да имаше нещо мишо, сякаш разчиташе, че никой няма да му обърне внимание. Това сигурно беше Ерен. Срещу Макс и Ерен седеше обикновено момиче с приятна външност, чиито бузи бяха порозовели от смях.

От другата страна на Тави седеше екзотична красавица и Исана не можа веднага да разпознае в нея Кайтай, дъщерята на маратския вожд. Тя беше облечена със скъпа копринена риза и тесни панталони, но белите ѝ нозе бяха боси. Кайтай бе заплела дългата си бяла коса на плитка, която падаше на гърба ѝ, а на шията и китките ѝ проблясваше сребро. А очите ѝ – които имаха същия цвят като на Тави, отбеляза Исана – проблясваха немирно.

Тави слушаше Макс. Исана веднага забеляза, че е пораснал, и то не само на ръст. Той седеше безмълвно, но от него лъхаше спокойствие. Той слушаше Макс с мълчалива усмивка, която се отразяваше в очите му, и се държеше с увереност, която преди липсваше. Когато Макс спря, за да си поеме дъх, той вмъкна няколко коментара и масата отново избухна в смях.

Внезапно Исана усети присъствието на друг човек до себе си и Гай Секстус промърмори:

– Приятен звук. Така могат да се смеят само младите. Мина доста време, откакто тези стени за последен път са чували смях.

Исана се напрегна и се обърна към Първия лорд.