Фурията на Академа

– Кога ще спреш да говориш, алеранецо? – изръмжа тя с нисък, гърлен глас и го целуна отново, придърпвайки го навътре в стаята.

Тави едва успя да протегне крак и да затвори с него вратата.

Глава 56

Амара стоеше до Бърнард, докато оцелелите в битката легионери се строяваха в спретнати редици пред могилата, която бяха издигнали на бойното поле. Наемниците и техният командир си бяха тръгнали веднага след като лечителите им си бяха свършили работата. Още преди да падне нощта, по заповед на Първия лорд пристигнаха двеста рицари, а на следващата сутрин се появи отряд от Втория легион, изпратен от лорд Рива, за да подсигури безопасността на гарнизона и долината. И те разказаха за едно малко чудо.

Лечителят Харгър бе успял да съхрани самообладание по време на неочакваното нападение на вордите над ранените, които бяха оставени в Арикхолт, и въпреки раните си бе успял да изведе от холта децата, останали след първата атака. Това беше малък лъч светлина в мрака от смърт и загуба, но Амара бе благодарна и за него.

Бърнард не беше давал такава заповед, но никой от оцелелите легионери не спомена за Вятърните вълци или техния командир разбойник. Те дължаха живота си на наемниците и го знаеха много добре.

Убитите бяха толкова много, че останалите живи не бяха способни да им изкопаят гробове, затова решиха да използват пещерата като място за вечен покой на загиналите. Легионерите и взетите селяни бяха отнесени в пещерата и подредени с възможно най-голямо достойнство. Падналите на бойното поле рядко посрещаха смъртта в пози, наподобяващи потънали в сън хора, но другарите им направиха за тях каквото можаха.

Когато телата бяха отнесени в пещерата, оцелелите в битката се събраха, за да се сбогуват със загиналите си познати, братя по оръжие и приятели. След мълчаливо бдение, продължило около час, Бърнард излезе пред строя и се обърна към хората си:

– Събрали сме се тук, за да отдадем последна почит на онези, които дадоха живота си за защитата на долината и Алера. Не само легионерите, които се биха с нас, а и онези селяни и войници, които станаха жертва на врага и се изправиха срещу нас. – Той замълча. – Всички те заслужаваха по-добра участ. Но те загинаха, за да не позволят да се разпространи страшната заплаха, която би могла да унищожи цяла Алера, и по чиста случайност сега ние стоим пред гроба им, вместо те да стоят пред нашите.

Той отново замълча продължително.

– Благодаря ви – продължи Бърнард. – На всички вас. Вие се сражавахте мъжествено и достойно, дори ранените не напуснаха бойното поле, когато положението ни се струваше безнадеждно. Вие сте сърцето и душата на алеранските легионери, а аз съм горд, че съм ваш командир. – Той се обърна към входа на пещерата. – А на вас – каза той – мога само да поднеса извиненията си за това, че не успях да ви защитя, и сега ви обещавам, че вашата смърт ще ме направи по-бдителен и самоотвержен за в бъдеще. И моля онези сили, които управляват света, да се грижат за нашите загинали другари и да се отнесат към тях със състрадание, милосърдие и благост, каквито не проявиха убийците им.

След това Бърнард, сър Фредерик и още една дузина рицари Тера, които бяха пристигнали на помощ, коленичиха на земята и призоваха фуриите си. По земята премина бавна вълна, която се отправи към пещерата и се разнесе нисък тътен, докато хълмът започна да се променя. Движението беше бавно, почти недоловимо, но Амара усещаше как земята под краката ѝ трепери. Входът към пещерата започна да се затваря, докато накрая изчезна съвсем и остана само хълмът.

В долината настъпи тишина и призователите на земя едновременно се изправиха на крака. Бърнард се обърна към петдесетината оцелели ветерани от центурията на Джиралди.

– Легионери, свободно. Съберете си нещата и бъдете готови за връщане в гарнизона.

Джиралди издаде няколко допълнителни заповеди и изтощените мъже тръгнаха обратно към Арикхолт. Бърнард ги изпрати с поглед. Амара остана до него, докато войниците не се изгубиха от погледите им.

От близките дървета се появи Уокър. Дорога вървеше редом с него, преметнал тоягата си през рамо. Те се приближиха до Бърнард и Амара и маратът им кимна.

– Добре се би, Калдерон. Хората ти не са страхливци.

Бърнард се усмихна леко и каза:

– Благодаря ти за помощта, Дорога. Още веднъж. – После се обърна към Уокър. – И на теб благодаря, Уокър.

На широкото грозно лице на Дорога се появи широка усмивка.

– Може пък да успеят да научат нещо – каза той.

Уокър изпръхтя гръмогласно. Дорога се засмя.

– Какво каза той? – попита Бърнард.

– Нещо като... пффф. Нещо от сорта, че всички гнили плодове имат еднакъв вкус. Това означава, че моите и твоите хора имат общ враг. И че вие сте доста прилична замяна на моя клан сабот-ха

, когато стане въпрос за битка.

– Само благодарение на него успяхме да устоим в пещерата – каза Бърнард. – Няма да го забравя.

Големият марат леко помръдна могъщите си рамене и се усмихна.

– Пратете му малко ябълки. Хубаво ще е да не са развалени.

– Давам ти думата си.

Бърнард протегна ръка на марата.

Дорога я стисна без колебание.