Фурията на Академа

– Но не до фанатизъм – отвърна Амара. – Не и безрезервно. Виждала съм го. Познавам го. Той е свестен човек, а ти тълкуваш действията му във възможно най-лошата светлина.

– Имам си причини – рече Исана. Дълбоко в себе си остана поразена от жлъчта и отровата в гласа си. – Имам си причини.

На лицето на Амара се изписа загриженост и търпеливост, но гласът ѝ продължи да звучи меко.

– Ти го мразиш.

– Омраза е твърде мека дума.

Амара озадачено примигна няколко пъти.

– Защо?

– Защото Гай уби... по-младата ми сестра.

Амара поклати глава.

– Не. Той не е такъв. Той е корав владетел, но не е убиец.

– Не го извърши със собствените си ръце – каза Исана. – Но вината е негова.

Амара прехапа долната си устна.

– Обвиняваш го за това, което се е случило с нея.

– Той е виновен. Без него Тави все още щеше да има майка. И баща.

– Не разбирам. Какво им се е случило?

Исана помръдна едното си рамо.

– Семейството ми беше бедно и сестра ми не можа да се омъжи до двайсетия си рожден ден. Беше изпратена в лагера на Кралския легион, за да отслужи гражданската си служба. Там се запозна с един войник, влюби се в него и му роди дете. Тави.

Амара бавно кимна.

– Как умряха те?

– Политика – рече Исана. – Гай нареди на Кралския легион да се прехвърли в долината Калдерон. Така искаше да напомни на Рива кой е господарят в онзи период на вътрешни размирици и същевременно да успокои Сената, разполагайки легион на пътя на маратската орда, която се канеше да нахлуе в страната. Едновременно с това предупреди лорд Рива, че войниците му са в готовност и наблизо.

Амара издаде лек съскащ звук.

– Първата калдеронска битка.

– Да – отвърна Исана. – Родителите на Тави бяха там. Никой от тях не оцеля.

– Но, Исана – рече Амара, – не Първият лорд е издал заповед за смъртта им. Той е изпратил легиона срещу потенциална опасност. Затова са създадени легионите. Загубата ти е трагична, но не можеш да обвиняваш Гай за това, че не е предвидил числеността на маратската орда, която е изненадала дори собствените му командири.

– Те са се намирали там по негова заповед. Вината е негова.

Амара изпъна раменете си и стисна зъби.

– Велики фурии, холтър. Собственият му син е бил убит там.

– Знам – сопна ѝ се Исана. Думите напираха да излязат от устата ѝ, но тя поклати глава и замълча. Това ѝ струваше огромни усилия, толкова силна бе омразата в сърцето ѝ. – Не го обвинявам само за това. – Тя затвори очи. – Има и други причини.

– И те са...? – попита Амара.

– От лично естество.

Курсорът се умълча за няколко продължителни секунди, след което кимна.

– В такъв случай... предполагам, че трябва да се примирим с различията ни по този въпрос, холтър.

– Това ми беше ясно още преди да започнем разговора, Амара – отвърна Исана.

Гневът ѝ постепенно утихваше, оставяйки след себе си само болка и умора.

– Знам, че е добър, способен владетел. И почтен, прям човек. Той жертва много в името на страната – дори собствения си син. И се гордея, че му служа, доколкото ми стигат силите.

– А аз никога няма да му простя – отвърна Исана. – Никога.

Амара кимна вдървено и Исана усети огорчението ѝ, което се криеше под учтивото изражение на лицето ѝ.

– Съжалявам, холтър. След всичко, което преживя вчера... Съжалявам. Не трябваше да те подлагам на това.

Исана поклати глава.

– Няма нищо, графиньо. Хубаво е, че поговорихме откровено за това.

– Сигурно – отвърна Амара. Тя докосна вратата и напрежението във въздуха изчезна. – Ще се погрижа да подготвят лектиката ти и да нахранят хората от ескорта.

– Почакай – рече Исана.

Амара се спря, поставила ръка на дръжката на вратата.

– С теб Бърнард е много щастлив – тихо каза Исана. – От години не съм го виждала такъв. Не искам това да застава между вас, Амара. Не е необходимо да имаме еднакво мнение за Първия лорд, за да останеш с него.

Амара кимна и ѝ се усмихна мълчаливо, след което излезе от стаята. Исана се загледа в отражението си в огледалото, после се изправи. Отиде до сандъка, който бе оставен до леглото ѝ, и го отвори. Извади отвътре купчините спално бельо, чифт резервни обувки, допълнителна възглавница и малката дървена кутия със сребърните украшения, които си бе купувала през годините. После натисна силно в единия край на дъното му, призовавайки Ручей да изтегли влагата от дъските, които изсъхнаха и се размърдаха. Исана махна сухите летви и отдолу се разкри малък тайник.

Тя извади от него копринена кесийка за бижута. Развърза вървичките ѝ, отвори я и изсипа съдържанието ѝ в шепата си.

Проблесна елегантен пръстен, нанизан на тънка сребърна верижка. Металът беше тежък и хладен. В него бе вграден камък, който незнайно как се променяше от проблясващ син диамант в кървавочервен рубин. Поддържаха го на крилете си два сребърни орела, единият малко по-голям от другия, които се рееха един срещу друг.

Когато погледна към пръстена, отново я изпълниха старата болка и чувство за загуба, но тя не помоли Ручей да пресуши сълзите ѝ.