Фурията на Академа

Бърнард ѝ намигна, докосна Амара по ръката и излезе от стаята. Амара затвори вратата и се подпря с ръка на нея. За миг затвори очи и Исана усети странното стягане на въздуха. Ушите ѝ изпукаха болезнено.

– Така – каза Амара. – Извинявай, но исках да съм сигурна, че никой няма да ни чуе.

Исана изненадано повдигна вежди.

– Нима очакваш в дома ми да има шпиони?

– Не. Не, холтър. Но трябва да говоря с теб за нещо лично.

Исана изпъна рамене и леко наклони главата си на една страна.

– Моля те, обясни.

Амара кимна. Сенките под очите ѝ бяха по-дълбоки отпреди. Исана се намръщи и изгледа изпитателно младата жена. Самата Амара бе завършила Академията само преди няколко години, макар Исана да бе сигурна, че приемайки поста на Курсор, тя бе имала доста по-труден живот от много други. Амара беше съзряла по-бързо от жените на нейната възраст и Исана се изпълни със съчувствие към нея. След всичко, което се бе случило, понякога тя забравяше колко млада е всъщност графинята.

– Холтър – рече Амара, – не знам по какъв друг начин да го кажа, затова просто ще попитам.

Тя се поколеба.

– Питай – каза Исана.

Амара кръстоса ръце върху гърдите си и без да повдига глава, попита:

– С какво съм те обидила, Исана?

Усещането за непоносима болка и отчаяние, което се излъчваше от момичето, обгърна Исана като облак искрящи въглени. Тя се обърна и отиде в другия край на стаята. Положи доста усилия, за да запази каменно изражение и да остане спокойна.

– Какво имаш предвид?

Амара помръдна едното си рамо и Исана почувства раздразнението, което се надигна в младата жена.

– Това, че не ме харесваш. Никога не си се отнасяла зле с мен. Нито си ми казвала нещо лошо. Но аз знам, че никога не се радваш да ме видиш в дома си.

Исана си пое дълбоко дъх.

– Не знам какво имаш предвид, Амара. Ти винаги си добре дошла тук.

Амара поклати глава.

– Благодаря ти, че се опита да ме убедиш в това. Но през пос­ледните две години съм те посещавала няколко пъти. И ти нито веднъж не се обърна с гръб към мен. Никога не седна на една маса с мен, нито прие да се храниш с мен – вместо това предпочиташе да обслужваш всички останали. Когато разговаряме, никога не срещаш погледа ми. И до днес никога не беше оставала в една стая само с мен.

Исана усети как при думите на младата жена собствените ѝ вежди неволно се повдигат. Тя понечи да отговори, но се спря. Беше ли права Амара? Тя се опита да си спомни срещите им през изминалите две години.

– Фурии – въздъхна тя. – Наистина ли съм се държала така?

Амара кимна.

– Помислих си, че... че съм направила нещо, за да го заслужа. Надявах се с времето нещата да се уталожат, но не се получи.

Исана я дари с мимолетна усмивка.

– Две години не са много време за изцеляването на някои рани. Понякога е нужно много време. Цял живот.

– Никога не съм искала да те нараня, Исана. Повярвай ми. Бър­нард те обожава, а аз никога няма съзнателно да ти навредя. Ако съм казала или направила нещо, моля те, кажи ми.

Исана събра ръце в скута си и погледна намръщено към вратата.

– Никога не си ме обиждала, Амара. Причината не е в теб.

Разочарованието на Амара се промъкна в гласа ѝ.

– Тогава защо?

Исана стисна здраво устни.

– Ти си изключително лоялен човек, Амара. Работиш за Гай. Заклела си се пред него.

– И защо това те обижда?

– Само по себе си това не ме обижда. Но Гай е друга работа.

Устните на Амара се стиснаха в тънка линия.

– А какво освен великодушие и благодарност си видяла от него?

Пламенна, горчива омраза прониза гърдите на Исана и прозвуча в думите ѝ.

– Днес едва не загинах заради благодарността и великодушието му. Аз съм едно провинциално момиче, Амара, но не съм глупачка. Гай ме използва като оръжие, за да раздели враговете си. Назначаването на Бърнард за граф Калдерон през главата на аристократичните домове на Рива цели да им напомни, че Гай, а не Рива, управлява Алера. Ние сме просто инструменти в неговите ръце.

– Не е честно, Исана – отвърна Амара, но гласът ѝ прозвуча унило.

– Честно ли? – попита настоятелно Исана. – А той кога е бил честен? Положението и признанието, което получихме от него преди две години, не беше награда. Той създаде една малка армия врагове за мен и брат ми, след това примами Тави в Академията под неговия патронаж – и аз съм сигурна, че племенникът ми е намерил там други хора, които не го обичат и са готови да му навредят.

– Тави получава най-доброто образование в Алера – заяви Амара. – Едва ли си недоволна от това. Той е здрав и се чувства добре. Как ще му навреди това?

– Сигурна съм, че е здрав. И е добре. И учи. Това е един невероятно учтив начин да бъде задържан за заложник – отвърна Иса­на. Думите оставиха горчив вкус в устата ѝ. – Гай знаеше колко много иска Тави да отиде да учи в Академията. Наясно беше, че момчето ще бъде буквално унищожено, когато го върнат обратно. Гай ни манипулира. Той не ни остави друг избор. Трябва да го поддържаме с всички сили, ако искаме да останем живи.

– Не – отвърна Амара. – Не, не мога да го повярвам.

– Разбира се, че не можеш. Ти си му вярна.