Фурията на Академа

– Не се шегувай с такива неща, Макс – изрече Гаел приглушено. – Подземията се простират на цели мили и само великите фурии знаят на какво може да се натъкне човек там. Трябва да ходиш по пътищата, построени за нас.

Тави достигна до края на стълбището и свърна наляво, към широк коридор. Той започна да брои отворените врати от дясната страна.

– Не е чак толкова зле. Направих някои проучвания.

– Тави – каза Ерен ядосано, – точно по тази причина маестро Килиан те товари с толкова много допълнителна работа. За да те предпазва от забъркване в неприятности.

– Аз внимавам – усмихна се Тави.

Завиха в друг коридор, който се спускаше надолу.

– А ако сбъркаш? – попита Ерен. – Ако паднеш в някоя пукнатина? Или в стара шахта, пълна с вода? Или се натъкнеш на свирепа фурия?

– Всяко нещо крие рискове – сви рамене Тави.

Гаел повдигна едната си вежда и каза:

– Да, но не се чува често някой глупак да се е удавил, да е умрял от глад или да е паднал и да се е пребил в библиотеката или в пекарната.

Тави я възнагради с мрачен поглед, а междувременно групичката достигна до края на наклона, където коридорът се пресичаше с друг. Нещо проблесна в периферията на зрението на Тави и той се обърна надясно, вглеждайки се внимателно.

– Тави? – попита Макс. – Какво има?

– Не съм сигурен – отвърна Тави. – Стори ми се, че видях светлина там.

Гаел вече беше завила в срещуположната посока и Ерен я последва.

– Хайде – подкани ги момичето. – Знаете колко мрази да чака.

– И той знае колко обичаме да пропускаме закуската – промърмори Макс.

Тави се усмихна на думите му. Коридорът водеше към ръждясала двукрила врата. Тави я отвори и четиримата академи влязоха в класната стая.

Тя беше огромна, много по-голяма от столовата на Академията и таванът се губеше някъде нагоре в сенките. Две редици сиви каменни колони подкрепяха покрива, а поддържаните от фурии лампи, закрепени за тях, хвърляха в помещението пронизваща бяло-зелена светлина. В далечния край на залата бяха наслагани тръстикови рогозки, образуващи голям квадрат. До него имаше тежък бронзов мангал, чиито нажежени до червено въглени бяха единствен източник на топлина в помещението. Покрай едната редица колони беше очертана издължена площадка за трениране на бой с оръжия. Противоположният край на стаята беше изпълнен с навити въжета, дървени колове и съоръжения с различна височина – пътека с препятствия.

Маестро Килиан седеше на колене до мангала. Той беше наб­ръчкан възрастен човек с тънка бяла коса, увенчаваща като ореол лъскавото му теме. Слаб, нисък и привидно крехък, той беше облечен с толкова стара и изтъркана преподавателска роба, че черният ѝ цвят отдавна беше станал сив. Беше обул няколко чифта вълнени чорапи, пръчката му лежеше на пода до него. Когато учениците се приближиха, той вдигна глава и слепите му, замъглени очи се обърнаха към тях.

– Това ли означава възможно най-бързо? – попита той раздразнено, със скърцащ глас. – По мое време учениците Курсори, които действаха толкова мудно, ги биеха с камшик и после ги караха да лягат върху сол.

Четиримата се приближиха до тръстиковите рогозки и седнаха в редица срещу стареца.

– Извинявайте, маестро – каза Тави. – Аз съм виновен. Пак Бренсис.

Килиан опипа пода в търсене на пръчката си, вдигна я и се изправи на крака.

– Без оправдания. Просто трябва да намериш начин да не прив­личаш вниманието му.

– Но, маестро – възрази Тави, – аз просто исках да закуся!

Килиан леко потупа Тави по гърдите с пръчката си.

– Нямаше да ти навреди да останеш гладен до обяд. Ако не друго, щеше да проявиш самодисциплина. А още по-добре щеше да бъде да проявиш съобразителност и да си оставиш малко от снощната вечеря, за да закусиш.

– Да, маестро – каза Тави навъсено.

– Някой видя ли ви, като влизахте?

– Не, маестро – отговориха четиримата едновременно.

– Добре тогава – каза Килиан. – Ако нямате нищо против, да започнем с изпита. Ти ще си пръв, Тави.

Всички се изправиха. Килиан закуцука към тепиха и Тави го последва. Докато вървеше, той почувства как въздухът около него се сгъстява – старият учител призоваваше въздушни фурии, за да подсилват усещанията му и да му помагат да долавя движенията. Килиан се обърна към Тави, кимна и каза:

– Защитавай се и нападай.

С тези думи дребният човечец замахна с пръчката си към главата на момчето. Тави едвам успя да се отмести и в последния момент видя как старият маестро вдига обутия си в чорапи крак и го насочва към коляното му. Момчето отскочи и възползвайки се от инерцията, се накани да нанесе ответен ритник в корема на Килиан.

Старият маестро хвърли пръчката, хвана Тави за глезена, усука го, момчето изгуби равновесие и се строполи върху рогозките. Ударът изкара въздуха на Тави и той лежа известно време, мъчейки се да си поеме дъх.