Фурията на Академа

Тави отвори очи и видя пленителна млада жена, чиято тъмна коса беше сплетена в дълга плитка, прехвърлена през лявото ѝ рамо. Тя беше изключително прелестна, а в тъмните ѝ очи се таеше чувственост, която вече отдавна беше покорила почти всички млади хора в Академията. Академската ѝ роба не можеше да скрие разкошните очертания на гърдите ѝ, а южната коприна, от която беше ушита, прилепваше към бедрата ѝ, докато тя крачеше из двора.

Макс се обърна към нея и се поклони галантно.

– Добро утро, Селин.

Селин се усмихна с изражение на лениво обещание и позволи на Макс да поеме ръката ѝ и да я целуне. Без да издърпва ръката си, тя въздъхна.

– О, Антилар! Знам, че ти харесва да биеш годеника ми до загуба на съзнанието, но ти си толкова... по-едър от него. Не ми се струва справедливо.

– Животът е несправедлив – изрече втори женски глас. Към тях се приближи друга красавица, абсолютно идентична със Селин, с изключение на плитката, която беше преметната през другото ѝ рамо. Тя сложи ръка на рамото на Макс, от другата му страна, и добави: – Сестра ми е такава романтичка!

– Лейди Селесте – промърмори Макс. – Аз само се опитах да го науча на маниери. Това е за негово добро.

Селесте възнагради Макс с лукав поглед и каза:

– Ти си отвратително жесток човек.

Макс издърпа ръката си и отговори с галантен поклон.

– Селесте – каза той. – Селин. Надявам се, че сте спали добре тази нощ. Почти изтървахте закуската.

Момичетата се усмихнаха по един и същ начин.

– Звяр – каза Селин.

– Мерзавец – добави сестра ѝ.

– Дами.

Макс им се поклони още веднъж и ги изгледа как се отдалечават, застанал до Тави и Ерен.

– П-повръща ми се от теб, Макс – каза Тави.

Ерен погледна озадачено през рамо към близначките, после към Макс. Примигна и попита:

– Ето къде си бил през цялата нощ. И с двете?

– Та те имат едно и също жилище. Едва ли би било учтиво да ощастливя едната и да оставя другата самотна – изрече Макс благочестиво. – Направих това, което би сторил всеки кавалер.

Тави погледна през рамо, неспособен да откъсне очи от бавното полюшване на бедрата на отдалечаващите се момичета.

– Повръща ми се, Макс. Повръща ми се от теб.

– Винаги на твое разположение – засмя се Макс.

Тримата влязоха в столовата точно навреме, за да получат пос­ледните порции, подготвени за тази сутрин, но тъкмо когато си намериха места на една от кръглите маси, чуха усилващото се туптене на бягащи крака. Някаква девойка, не по-голяма от Тави, ниска, пълничка и съвсем обикновена на вид, се спря до масата им и нейните зелени и сини мъниста проблеснаха под слънчевите лъчи на фона на сивата ѝ роба. Тънката ѝ сиво-кафява коса се развяваше около главата ѝ на местата, където тънки кичурчета се бяха измъкнали от плитките ѝ.

– Няма време – изрече тя задъхано. – Оставете храната и елате с мен.

Тави вдигна поглед от чинията, в която имаше късове месо и пресен хляб, и изгледа навъсено момичето.

– Няма да повярваш през какво ми се наложи да мина, за да се сдобия с това, Гаел – каза той. – Няма да помръдна, преди да си изпразня чинията.

Гаел Патрония Сабиния бързо се огледа, после се наведе към масата и прошепна:

– Маестро Килиан казва, че годишният ни изпит започва.

– Сега? – заекна Ерен.

Макс хвърли изпълнен с копнеж поглед надолу, към собствената си пълна чиния, и попита:

– Преди закуска?

Тави въздъхна и отблъсна стола си назад.

– Проклети врани и кървава мърша! – Той се изправи и потрепери, усещайки пулсиращата болка в крайниците си. – Добре, момчета, да вървим.

Глава 2

Тави влезе пръв в облицования със сив камък кабинет в едноетажната сграда, разположена в западната част от двора на Академията. Постройката беше квадратна, със страна двайсетина крачки, и около нея нямаше други здания. Кабинетът нямаше прозорци. Мъхът водеше безмълвна битка с бръшляна за превземането на стените и покрива. Единствената разлика между сградата и складовите постройки беше в табелката на вратата, където беше изписано четливо: МАЕСТРО КИЛИАН – ЛЕЧИТЕЛСТВО ЧРЕЗ ПРИЗОВАВАНЕ.

Няколко протрити, но достатъчно меки стари дивана бяха наредени около подиум пред голяма дъска. Тави влезе пръв, следван от останалите. Макс се вмъкна последен, затвори вратата и огледа стаята.

– Всички ли са готови? – попита той.

Тави запази мълчание, но Ерен и Гаел отговориха дружно, че са готови. Макс положи ръка върху вратата и затвори очи за миг.

– Добре – докладва той. – Чисто е.

Тави притисна длан към определено място на дъската и върху нея внезапно се появи пукнатина, права и отвесна. Той натисна дъската с рамо и с усилие отвори таен вход. Лъхна го студен въздух и той погледна към тясното каменно стълбище, което се виеше надолу, под земята.

Гаел му подаде лампа, останалите също си взеха по една. Пос­ле Тави започна да се спуска, а приятелите му го последваха.

– Казах ли ви? Намерих път до Крайречие през подземията – промърмори Макс.

Тави изсумтя. Звукът се отрази от каменните стени и се превърна в съскане.

– Право до винарните, а?

– Така става по-лесно измъкването оттам – каза Макс. – Иначе е толкова трудно, че не си струва усилията.